Япония през Втората Световна Война

През първия етап на Втората световна война Германия, Италия и Япония завладяват суверенни държави и десетки нации. Завоевателите налагат нов ред на пълно подчинение и постоянен политически и морален терор. Техните монополи и корпорации заграбват промишлени комплекси, суровини и национални богатства на подчинените нации и държави. Агресорите превръщат милиони хора в жертви на съдистични инквизиции и физическо изтребление. Потиснатите народи започват въоръжена борба против агресорите и новите господари, за национално освобождение, държавен суверенитет и човешки права. За тях войната има справедлив, демократичен характер.
Развитието на нацистката експанзия в Северна и Западна Европа укрепва позициите на Германия и на коалицията агресивни държави. На 27 септ. 1940г. Германия, Италия и Япония подписват т. нар. Тристранен пакт. По клаузите на пакта Япония признава и уважава ръководството на Германия и Италия в създаването на нов ред в Европа. Двете европейски държави признават и уважават ръководството на Япония в създаването на нов ред във великото източноазиатско пространство. Подписалите Тристранния пакт поемат задължението да си съдействат с всички възможни средства, но допълват че даденото споразумение в никакъв случай не засяга политическия статут на съществуващото в сегашния момент споразумение между трите държави и СССР. По този начин Тристранния пакт запазва подписаните споразумения на Германия с СССР, но успоредно с това утръждава агресивната политика на Третия райх, на фашистка Италия и на императорска Япония. Пактът разрешава те да въведат нов ред, тоест ред на пълно политическо, икономическо, морално и национално господство в завладените територии, да лишат десетки нации от право на нормално съществуване, да унищожат противниците си с механизма на новия ред в името на хегемонията на силните и побеждаващите. В плановете на нацистите например е включено системното унищожение на 11 млн. евреи от всички европейски държави. За тази цел се разкриват над 100 инсталации за умъртвяване и концентрационни лагери и други.
Великото източноазиатско пространство на Япония или сферата на новия ред в голямата източна Азия включва френски Индокитай, Тихоокеанските острови, Британска Малая, Британско Борнео, Холандска Източна Индия, Бирма, Австралия, Нова Зеландия, Индия, Манджурия и Китай. В това “пространство” ще се наложи т. нар. сфера на собственост, която тотално конфискува територии и нации. По-късно Япония създава министерство на Велика Азия(1942г.) което осъществява всички икономически, демографски и психологически процеси.
Към лятото на 1941г. нацистка Германия покорява почти целият Европейски континент. В Азия Япония и нейните въоръжени сили, в които са мобилизирани и мъже от други азиатски нации,води война в Китай, която поставя Божествената империя в особено положение. Япония контролира почти всички градове и икономически центрове на китайската държава, но тя остава непокорима. Агресорите изпадат в т. нар. патова позиция. Затова след капитулацията на Франция японските военни среди все по-често обсъждат проекти за завладяване на Югоизточна и Южна Азия. Те разработват т.нар. южна стратегия. Единство по тази стратегия няма, тъй като някои висши офицери от ВМФ са убедени, че страната им не може да се надява да спечели една война срещу Англия и Америка. Екстремистите обаче надделяват. Говори се че те заплашват с убийство и императора ако им се противопостави. Така на преден план в системата на управление излизат представители на военно промишления комплекс като министър Мацуока. В атмосфера на героична анархия военните водят Япония към участие в Световната война. За това тяхно решение съдейства и Германия. Още на 20-ти май 1940г. министър Рибентроп обявява, че Раиха се отказва от Холандска Индия и дава карт бланш на Япония да покори Югоизточна Азия. На 22 юли същата година принц Коное и неговите привърженици провъзгласяват програмата за великата източноазиатска сфера на просперитет с гаранции от Третия райх, а на 19-ти септ. 1940г. специалната държавна институция, наречена Конференция за връзки, решава участието на Япония в тристранния пакт. Пряко следствие от този избор е инвазията в Индокитайския полуостров (1941г.). След това Токио постига споразумение с правителството на Петен да ползва въздушните бази в Северен Индокитай. Окупаторите от своя страна запазват френската колониална администрация във Виетнам, Лаос и Камбоджа, а флотът им се насочва към островите в Индонезия.
Щатите обаче налагат петролно ембарго на Япония на 28-ми юли същата година и поставят нейния флот в затруднение. Президентът Рузвелт е прокитайски настроен и поради това внимателно следи започналите още през април 1940г. японско-американски преговори, запазвайки недоверие към японците. САЩ разполагат с тайните кодове на японските радио предавания, тоест с указанията на столицата до делегацията във Вашингтон, но нямат информация за решенията на вездесъщата конференция за връзки, която предвижда война за 3 или 6 месеца, разгром на американския флот в Тихия океан и успешни десанти за овладяване на хиляди острови в океана и в Югоизточна Азия.
Япония също така подготвя планове за агресия срещу Съветския съюз. Японския генерален щаб разполога в Манджурия с едномилионна квантунска армия, с 5000 оръдия, 1000 танка и 1500 самолета. Присъствието на тази огромна сила на границите на СССР създава реална заплаха, срещу която съветското командване подържа значителни контингенти от своята армия. Съществуващият Съветско-японски пакт за нападения дава малка гаранция за съхраняването на мира в Приморието и за Байкалието.
През есента на 1941г. Япония засилва подготовката на ново настъпление в Китай от базите в Северен Индокитай. На 20 ноември същата година в рамките на американско- японските преговори японската страна предлага проект за условия, на които да се изградят мирните двустранни отношения. САЩ отговарят с контрапредложение от 10 точки които са абсолютно неприемливи за Япония. По информация на Чърчил тези условия предизвикват и протеста на Чан Кайши, на Холандското и на Австралийското правителство. Самият британски министър-председател също не одобрява американския проект. Това става на 23 ноември 1941г. На 1 декември същата година се провежда т. нар. съвет на короната в Япония, на което министър-председателят ген. Тоджо заявява че САЩ не отстъпват от своите политически позиции, но започват да поставят изисквания за едностранни отстъпки като безусловно военно изтегляне от Китай и отказ от Тристранния пакт. Япония отхвърля това контрапредложение на САЩ. Японските генерали имат силно желание да започнат война срещу Америка, да нахлуят в Малая,Филипините, Холандските Източни Индии и други. Тези проекти на свой ред придават стратегическо предимство на плана на нападение на Хавайските острови, защото след това американският ВМФ няма да пречи.
На 7 декември 1941г. ВВС и МВС на Япония бомбардират предвидената за десант база в Малая а след това и американските бази в Пърл Харбър. Неочакваното и масирано нападение над американските бази довежда до обезсилването на САЩ до такава степен че тя е изведена за повече от година от фронтовете на Тихия океан. На 8 декември същата година президентът Рузвелт обявява в американския конгрес положение на война. На 11-ти дек. Германия и Италия обявяват война на САЩ. Япония обаче не открива фронт в съветския Далечен изток и Сибир, каквата е предварителната договореност между Берлин и Токио.
От началото на декември 1941г. японските въоръжени сили развиват настъпателни операции срещу Хонгконг и американските бази в Гуам и о. Уейк. Малая е превзета за 2 месеца. Сингапур, голямата британска база, защитена само откъм морето, попада в ръцете на японците. На 15-ти февруари 1942г. в плен се предават 70 хил. англичани, индийци и австралийци. Великобритания не успява да се противопостави. Британският флот е разгромен край бреговете на Малая. Холандска Индия капитулира на 2 март, след разгрома на холандския флот край о. Ява. Филипините, на които се отбраняват американски части, падат под японско господство на 9 април същата година. Командващият генерал Макартър успява да се изплъзне пред настъпващите японци с подводница, но 75 хил. пленени американци намират своята смърт в един ужасяващ марш на смъртта към лагерите за военнопленници. Бирма е превзета със съдействието на Тайланд – единственият съюзник на Япония в Азия. В края на май същата година японските войски достигат пределите на Индия. Японският флот пиратства в Бенгалския залив, а авиацията бомбардира остров Цейлон. По този начин в края на 1941г. и през първата половина на 1942г. Япония утвърждава своето надмощие над целия тихоокеански фронт. През 1942г. японският флот завладява Соломоновите о-ви. Япония създава голяма военна база на остров Гуадалканал, който по късно ще се превърне в арена на ожесточени сражения. Нова Гвинея е разкъсана, а Австралия е пряко застрашена от японско нашествие.
1943 и 1944г. отбелязват сериозни промени на Тихоокеанския фронт. В централната част на Тихия океан ВМФ и ВВС на САЩ съвместно със съюзниците от региона, завършват успешно операциите по разгрома на японския противник, заел позиции на Маршаловите, Марианските и Каролинските о-ви. През Февруари 1943г. в джунглите на о-в Гуадалканал американските войски разгромяват японските камикадзе. В същото време генерал Макартър и австралийски сили завземат Източна Нова Гвинея и изтласкват японския флот командван от адмирал Микадо. В началото на юли 1944г. американска морка пехота дебаркира на остров Гуа. На 25-26 юли същата година японците контраатакуват. В тежки сражения контраатаката е отхвърлена, задушена, а противникът – унищожен. Американското командване прави опит за десант на о-в Лусон във Филипините, където се намира столицата Манила, но японската авиация го предотвратява. Независимо от това, американското настъпление продължава със съдействието на самолетоносачите на адмирал Нимиц и съюзническата морка авиация, която нанася тежки удари на флота на адмирал Микадо. В началото на 1945г. САЩ утвърждават своите силни позиции в Тихия океан. На фронта в Бирма, където воюват английски, индийски, американски, бирмански и китайски съединения, японските войски оказват сериозна съпротива и задържат контрола над страната.
През 1945г. се осъществяват операциите по разгрома на Япония в Тихия океан и на територията на Китай. В началото на август презитентът Труман взема решение да използва атомна бомба срещу божествената империя. Това става на 6 август 1945г. в град Херошима. От 245 хил. население на града 100 хил. умират в момента на експлозията и първия ден след нея. След това от тежки заболявания загиват още 100 хил. Японците обаче не се предават. Те протестират чрез швейцарското посолство срещу нарушенията на международното право от страна на САЩ. Императорът извиква на доклад ръководителят на японската атомна програма, за да се консултира дали използваната над Херошима бомба е атомна. На 9-ти август същата година американците пускат втора плутониева бомба над християнския град Нагазаки, където загиват в същия ден 74 800 души. Главната цел била друга но пилотът не достига до нея. Общите жертви от бомбардировките се изчисляват на 365 213 в Херошима и 138 047 в Нагазаки. Японците отново не се предават, тъй като изискват гаранции за личността на императора.
Използването на атомна сила върху невинни обекти не решава изхода на войната. То разкрива единствено претенциите на САЩ за световно надмощие и за определяща роля в следвоенните международни отношения. На 14 август тоест в хода на разгрома на квантунската армия император Хирохито изпраща до правителството на САЩ, Великобритания, Китай и СССР заявление, в което изразява съгласието Япония да приеме решенията на Постдамската конференция за безусловна капитулация.
На 16-ти август японското командване изпраща нареждане до квантунската армия “за прекъсване на военните действия”, а на 19-ти август, след като получава гаранции за правата на императора, Токио официално обявява приемането на безусловната капитулация. Тогава започва и разоръжаването на японската армия. На 16-ти август съветските войски залавят император Го Пу И. Манджоу Го престава да съществува. Япония приклщчва войната с 2 милиона 517 хиляди 406 убити.
На 2-ри септември 1945г. на борда на най-мощния линеен кораб “Мисури”, в присъствието на върховния командващ ген. Макартър и представители на командванията на СССР, Великобритания, Китай, Франция, Австралия, Нова Зеландия, Холандия и Канада, японският министър на външните работи Сигемуцу и ген. Омедзу подписват акт за безусловна капитулация на Япония. С този акт завършва Втората световна война.
Първоначално сред политиците и населението на окупираната империя има чувство на страх пред победителите и очакване на отмъщение. Постепенно обаче и най-упоритите японски политици осъзнават, че откритата съпротива срещу окупаторите е безсмислена. Бъдещето на Япония ще зависи от изграждането на жизнеспособна икономика, сътрудничество, международно отваряне и мирно съществуване. Обикновените японци изживяват друг вид промяна. Войната и особено атомните бомбардировки пораждат от тях отдръпване от милитаризма. Хората престават да се смятат за воюваща раса и се превръщат в убедени пацифисти. Те разбират, че не са никакви спасители на Азия, а след нашествията в Китай, Корея или Филипините народите в тези страни таят повече омраза към японците отколкото почит. Чувствайки се измамени от своите лидери, хората не изпитват лична вина за случилото се. Това е феноменално поведение, имайки предвид увереността на японците в непобедимостта на армията им и усилията за постигане на победа във войната. Тайната на тази изключителна приспособимост към всякакви ситуации се крие в типичния за японците фатализъм и в принципа че все нещо може да се направи.
От есента на 1945г. започва разоръжаването на японските въоръжени сили. Забранява се военното производство, арестуват се главните военнопрестъпници, разпуска се така наречената Асоциация на Велика Япония. На 4 октомври същата година се разпуска и тайната полиция Токко, освободени са всички политически затворници, премахва се цензурата в печата.
Окупационните власти създават временно правителство на Япония, което организира прехода на държавата към демокрация.

Франция по времето на Наполеон Бонапарт

ФРАНЦИЯ ПО ВРЕМЕТО
НА НАПОЛЕОН БОНАПАРТ

ПРЕВРАТЪТ ОТ 18 БРЮМЕР 1799 Г.

За управляващите Директорията вече била безполезна и дори вредна. Бедните слоеве я смятали за режим на спекулантите и крадците на държавни пари, зъздаден за потискане на народа, а войниците негодували, че армията се измъчва без хляб и обуща, а при това Директорията върнала на неприятеля всички завоевания от последните години. Буржоазията търгела кандидат за ролята на диктатор.
29-годишният генерал Бонапарт, корсиканец, тясно свързан с новата буржоазия и твърде популярен в армията, притежаващ много лични качества на диктатор, се оказал по-силен от конкурентите си – млади генерали, претендиращи за същата роля. На 13 окт. 1799 г., като предал командването на египетската армия на генерерал Клебер , Бонапарт с петстотин отбрани войници се отправил за Франция. Преминаването на генерал Бонапарт из Франция до Париж било тържествено и желано за мнозина. В него виждали спасителя от омразната власт. За по-малко от месец след пристигането си в Париж Бонапарт подготвил държавен преврат. Помогнали му двамата негови нови съратници – извънредно умният кариерист, министър на външните работи на Директорията Талейран и министърът на полицията на Директорията Фуше.
Извършвайки преврата, Бонапарт създал привидно впечатление, че спасява републиката. Този преврат, който му е дал в същност неограничена власт и бил наречен превратът от 18 брюмер /9 ноември/, станал така: като събрал надеждни генерали и офицери, генерал Бонапарт им предложил “да спасят републиката”, а преданите му хора подготвили дело за заговор на якобинците и декрет, с който се възлагало на ген. Бонапарт да смаже този заговор. Във връзка със “заговора” заседанията на Съвета на старейшините и Съвета на петстотинте били пренесени извън града, в двореца Сен Клу. С директорите било постигнато споразумение по пътя за Сен Клу. Те веднага подали заявление за оставка. На втория ден /19 брюмер/ предани на Бонапарт войски обкръжили замъка Сен Клу, където заседавали Съветът на старейшините и Съветът на петстотинте. Наполеон пристигнал там с надеждата, че Съветът ще вземе решение да ме предаде властта. Но денят отивал към края си, а решение все още нямало. Тогава Бонапарт сам, почти без охрана, отишъл в Съвета на петстотинте, където били и бившите якобинци, но депутатите се нахвърлили върху Бонапарт със заплахи и той бил принуден да напусне залата. Председател на Съвета на петстотинте през този ден съвсем не случайно бил братът на Наполеон Люсиен Бонапарт; той излязъл и съобщил на войските, че убиват техния началник. Голям военен отряд влязъл в двореца. Под барабанен вой войниците се разправили с депутатите, като направо ги извеждали от залата, а опитващите се да се съпротивляват ги изхвърляли от прозореца от първия етаж. Никой не стрелял върху тях, не били и арестувани, просто ги изхвърляли. Според показанията на очевидцивсичко това продължило не повече от 5 мин. След това няколко изплашени депутати се върнали в залата и предложили на Съвета на петстотинте да гласуват декрет за предаване властта на трима консули. Същото предложили и няколко души от Съвета на старейшините. Декретът бил подписан. По този начин същия ден вечерта властта вече принадлежала на трима консули: бившия абат Сиейес, Роже-Дюко и Бонапарт. Главната роля в този триумвират принадлежала на Бонапарт.

КОНСУЛСТВО

През първите години на консулството в рамките на Конституцията от VІІІ година /както я наричали/ бил създаден административният апарат на централизираната държавна власт, основите на който останали непроменени през целия ХІХ в. Местното самоуправление било напълно унищожено. Начело на департаментите стояли префекти – преки протежета на Наполеон Бонапарт.
Оставяйки църковните имоти на новите им притежатели, придобили ги през периода на революцията, Наполеон получил признание за това от папата, а същевременно, за да укрепи режима на диктатурата, сключил през 1801 г. конкордат с него. Съглашението с католическата църква почивало върху провъзгласяването на католичеството за “религия на мнозинството от французите”. Католицизмът бил призван да бъде опора на новата власт против народните маси.

ВОЙНИТЕ ОТ 1800 – 1803 Г.

Като станал първи консул, Наполеон Бонапарт възглавил борбата против втората коалиция, която продължавала военните действия срещу Франция. Но условията на войната станали по-благоприятни за Франция. Англия със завладяването на о. Малта и Египет предизвикала крайно недоволство на руското правителство. Противоречията между Русия и Австрия заради Италия довели до изтегляне на армията на Суворов от Италия в Русия. Бонапарт използвал тези благоприятни за Франция обстоятелства и със силна армия тръгнал за Италия, като избрал отново трудния път през Сенбернарския проход в Швейцарските Алпи.
Австрийците не очаквали френските войски от тази недостъпна страна. На 14 юни 1800 г. в равнината на Ломбардия, при селцето Маренго, френската армия удържала победа. През декември същата година ген. Моро нанесъл поражения на австрийците в Бавария, край Хоенлинден.
На 9 февруари 1801 г. Австрия била принудена да сключи мир с Бонапарт в градчето Люневил. Съгласно мирния договор Белгия и левия бряг на Рейн били обявени за френски владения, а Цизалпийската република се превърнала в Италианска република, зависима от Франция.
След излизането на Австрия от войната втората коалиция почти престанала да съществува. Англия продължила военните действия срещу Франция сама, но и тя скоро се съгласила на преговори за мир. На 27 март 1802 г. бил подписан от Франция и нейните съюзници – Испания и Батавската република /Холандия/, от една страна, и Англия – от друга, Амиенският мир, който задължавал Англия да изтегли войските си от о. Малта, да не се намесва занапред във вътрешните работи на Батавската и Хелветската република, на държавите от Апенинския полуостров и германските държави. Франция се съгласила да изтегли войските си от о. Елба, от Рим и Неапол и от Египет. Амиенският мир не разрешил острите противоречия, съществуващи между Франция и Англия, и бил само временен отдих, който двете страни решили да използват за събиране на нови сили и възобновяване на войната.
След Амиенския мир властта на Бонапарт се засилила. През август 1802 г. новият плебисцит се изказал за установяване на пожизнено консулство. Веднага била приета нова конституция /от Х година на републиката/, съгласно която Наполеон получавал редица почти кралски права, като например правото да определя приемника си, да разпуска Законодателния корпус и Трибуната, да сключва и утвърждава мирните договори и др. Започнала амнистия на емигрантите.

НОВА ВОЙНА С АНГЛИЯ И
НАЧАЛО НА ИМПЕРИЯТА

Наполеон станал неограничен господар на Франция, на него се подчинявали почти цяла Италия, част от германските държави, Белгия и Холандия. Всички тези страни трябвало да помогнат на френската буржоазия в схватката й с главния й съперник – Англия. Борбата на буржоазна Франция с феодална Европа и преди всичко борбата между Англия и Франция била в центъра на целия международен живот от онова време. Наполеон продължавал да прекроява картата на Европа. За по-нататъшните му грабителски планове било необходимо да съкруши могъществото на Англия.
През 1803 г. войната с Англия се възобновила и не се прекратила до самия край на управлението на Наполеон.
Френската армия завзела Хановерското курфюрство (принадлежащо на английския крал), а в Булон, на брега на Ламанш, французите пристъпили към изграждането на огромен лагер, където трябвало да се разположи френската армия и подготви десант в Англия. За провеждането на тази операция според Бонапарт била нужна само мъгла и тогава той би прехвърлил армията в самия Лондон. “На мен са ми нужни три дни мъгливо време и аз ще бъда господар на Лондон, на парламента и на Английската банка”– казвал Наполеон през юни 1803 г. Но това не му се удало. Английската ескадра спряла френския флот в испанското пристанище Кадикс, английски кораби пазели Ламанш. Правителството на Пит се стремяло да предотврати удара по два пътя: или като образува нова коалиция, или като премахне самия Бонапарт. Но Австрия не се решавала още да воюва, Прусия се колебаела, а Русия също не била готова за война. Осуетено било покушението върху първия консул, за което били привлечени роялисти от емигрантите: министърът на полицията Фуше проследил целия заговор и арестувал неговите инициатори във Франция. За назидание на роялистите от Баден бил докаран в Париж Енгиенският херцог, който нямал никакво отношение към заговора, обвинен в това, че бил кандидат за френския престол. Той бил разстрелян.
Наполеон използвал готвеното покушение, за да обяви властта си за наследствена, и на 18 май 1804 г. с указ на сената той бил обявен за император под името Наполеон І. На 2 декември той бил тържествено коронясан. По време на церемонията, която трябвало да напомня коронясването на Карл Велики, когато папа Пий VІІ почнал да слага короната върху главата на Наполеон, последният я издърпал от ръцете на папата и бързо си я сложил сам. Друга, по-малка корона той поставил върху главата на съпругата си Жозефина. Той не искал да бъде задължен на никого, дори и със символа на властта. Сред оцелелите живи стари републиканци се разпространявала крилатата фраза, с която уж един от тях отговорил на въпроса на императора как му е харесала церемонията: “Извънредно много, ваше величество, жалко е само, че днес липсват триста хилядите души, които дадоха живота си, за да направят подобни церемонии невъзможни.”

ВЪТРЕШНАТА ПОЛИТИКА НА
ИМПЕРИЯТА НА НАПОЛЕОН І

След провъзгласяването на Наполеон Бонапарт за наследствен френски император съответно се изменили обстановката и битът на двора, както и на цялата военна и чиновническа върхушка. Появила се нова аристокрация, която придобила не само титли, но и имоти както във Франция, така и в завоюваните страни. Властта се съсредоточила в ръцете на императора. За затвърдяване постиженията, изгодни за едрата буржоазия, и за юридическо оформяне на вътрешната политика на Наполеон били изработени и приети Граждански кодекс (1804), Търговски кодекс (1808) и Наказателен кодекс (1811), наричани с общото название Наполеонов кодекс. Докато за абсолютистките монархии на завоюваните страни този кодекс бил прогресивен, за самата Франция той започнал да свидетелства, че революцията е завършила. В сравнение със законодателството на Френската революция Наполеоновият кодекс по отделни въпроси бил крачка назад. Жената си оставала абсолютно безправна, “незаконните” деца били лишени от наследствени права. Законът Льо Шапелие (1791) си оставал в пълна сила. В допълнение към него били въведени “работнически книжки”, в които господарят можел да пише, каквото му е угодно, ако по една или друга причина не иска да допусне устройването на работника на друго място, а без книжка било невъзможно да се получи работа. Търговският кодекс съдържал редица разпоредби, осигуряващи интересите на борсата и банките. Наказателният кодекс въвел отмененото от революцията наказание с камшици и жигосване с желязо и запазил смъртното наказание. К. Маркс пеше, че Наполеон “създаде във Франция ония условия, при които само станаха възможни развитието на свободната конкуренция, експлоатацията на парцелираната поземлена собственост, използването на освободените от оковите промишлени производителни сили на нацията, а вън от Франция той навсякъде разруши феодалните форми, доколкото това беше необходимо, за да създаде за буржоазното общество във Франция съответно, отговарящо на потребностите на времето обквъжение върху европейския континент”. Тази характеристика на дейността на Наполеон е и съответна оценка на значението на неговия кодекс.
Самата империя, императорът и цялата негова клика били породени от буржоазната революция и здраво споени с новата буржоазия. Те в същност били част от нея. Императорската власт поддържала по всякакъв начин стремежа на буржоазията към завладяване на нови пазари, развитието на промишлеността и преминаването към новите й форми, към централизираната манифактура и фабриките. През 1810 г. били създадени Съвет за търговията и Съвет по работата на фабриките и манифактурите. Контрибуциите и другите форми за ограбване на завоюваните страни заедно с въведените нови данъци давали възможност на правителството да снабдява армията с ново въоръжение. Внедрявала се техника и в селското стопанство. Същевременно се увеличавала експлоатацията на селскостопанските работници и ратаите. В сравнение с края на века оборотът на външната търговия се увеличил приблизително с 1/3. Франция вървяла по капиталистически път, ликвидирайки при това остатъците от революционните принципи и учреждения. Така през 1806 год. бил отменен революционният календар и възстановен старият – грегорианският. Вместо думите “френска република” във всекидневието влязъл терминът “френска империя”. Появил се пищен двор. Започнало раздаване на титли. Императорът се обкръжил от маркизи, херцози и графове. Голяма част от тях били върналите се с разрешение на императора емигранти, имащи титли преди революцията. Католическата църква започнала да играе все по-голяма роля.
Паралелно с укрепването на властта на Наполеон І вървяло развитието на промишлеността и търговията. Увеличило се топенето на чугун (с 1/3), удвоил се добивът на желязна руда и въглища, започнал промишлен преврат преди всичко в текстилната промишленост. Повишили се добивите в селското стопанство.

РАЗЦВЕТ НА МОГЪЩЕСТВОТО НА
ИМПЕРИЯТА НА НАПОЛЕОН І (1810-1811)

В зенита на славата си, за да осигури наследственост на своята династия, Наполеон решил пред вид бездетността на императрица Жозефина да се ожени повторно. Отначало изборът му се насочил към руската княгиня, сестра на император Александър, но руският двор отказал да удовлетвори искането на Наполеон под предлог, че княгинята е много млада. Тогава той се обърнал към австрийския император, който веднага се съгласил да даде 18-годишната си дъщеря Мария-Луиза за жена на Наполеон. Австрийският император Франц смятал, че този брак ще бъде спасение за съдбините на неговата страна и на Хабсбургската династия. Но Наполеон си останал верен на своето тщеславие. Той не искал да губи време дори за венчалния обред: във Виена го замествал маршал Бертие. С това си поведение Наполеон подчертал пред цяла Европа своето “високо” положение над австрийския император, представител на една от най-аристократичните и силни династии.
През този период от време Наполеон очевидно заличил границата между възможното и невъзможното в своето поведение и политика. Той вече не е спирал пред нищо: нито пред недоволството на широките слоеве от френските трудещи се, които страдали от нескончаемите войни и от икономическата и работническа политика на императора, нито пред недоволството на някои сановници от своето близко обкръжение.
Жизнеспособни национални държави били превърнати от Наполеон в придатък на Франция. Основа на неговата политика, както той се изразявал, били “националните интереси на държавата приблизително в границите на стара Франция”. А интересите на останалите, на васалните държави, както и изобщо на цялото човечество трябвало да бъдат принесени в жертва на “националните”. Заповеди, забрани, разпореждания за наказания излизали от императорския кабинет за всички краища на Европа. Някои слоеве на буржоазията във Франция неведнъж се противопоставяли на политиката на Наполеон, защитавайки своите капитали, над които той често имал претенции.
През 1810 г. във Франция започнала промишлена криза, тъй като блокадата ощетявала не само англичаните, но и много френски индустриалци. Не достигали суровини, покупателната способност както във Франция, така и във васалните държави намаляла, появила се безработица. Франция не могла да замени Англия като доставчик на промишлени стоки, а, от друга страна, от френските стоки се отказала не само Англия, но и Америка, както и много острови, в които Англия господствала напълно.
В началото на 1812 г. кризата започнала да отслабва, но станало ясно, че английските стоки все повече проникват в Европа в нарушение на континенталната блокада. Значителна роля в това отношение играела Русия. Руските помешчици се обявили против блокадата. Наполеон бил уверен, че в Русия се внасят английски стоки на неутрални кораби и се разпространяват в Източна Европа. И той решил, че за да завърши блокадата, трябва да покори Русия.

ПРИЧИНИ И ПОДГОТОВКА НА
ВОЙНАТА С РУСИЯ

Още през 1810 г. Наполеон заповядал да му дадат книги, съдържащи различни данни за Русия. Той разчитал именно чрез Русия да нанесе окончателен удар върху Англия, която не успял да победи нито във войната, нито в блокадата. Отношенията между Русия и Франция се влошили още през 1810 г. Тилзитският мир не бил устойчив. Наполеон не удържал обещанията си относно присъединява- нето на дунавските княжества към Русия, а противодействал на това с всички средства.
Известна била и политиката на Наполеон в Полша, подготвянето на последната, както и на германските държави за плацдарм на бъдещата война.
През пролетта на 1812 г. дипломатическите и военните приготовления за войната били завършени.
През нощта на 24 юни 1812 г. започнало преминаването на Наполеоновата армия през р. Неман. Самият император, обкръжен от блестяща свита и кавалерия, тръгнал направо за Вилно.
Във всички европейски страни съществувала увереност в победата на Наполеон над Русия. Съмнявали се и изчаквали само в Англия, а и в Испания, в която бушувала партизанска война. Самият Наполеон съвсем загубил чувството за реалност и бил уверен, че “след три години ще бъде господар на света”. Той разчитал след победата над Русия с поход в Индия да унищожи английското господство, защото, както казвал на един от приближените си, “…достатъчно е френската шпага да се допре до Ганг, за да се сгромоляса зданието на меркантилното величие”.
Наполеоновата армия, която преминала границата на Русия, имала над 400 хил. души, а руската армия – само 225 хил. и френският император знаел това. Но Наполеон можел да бъде сигурен напълно само във френските части, тъй като армиите на васалните държави, които се отнасяли към френския император по-лошо, отколкото към Русия, не били надеждни. Те едва ли биха се сражавали с ентусиазъм.
Руските войски били разделени на три армии и Наполеон смятал да ги разбие поотделно. Но те приели сражение едва при Смоленск и след тежки боеве на 18 август отстъпили към Москва. Когато частите на маршал Даву влезли в Смоленск, градът се намирал в пламъци. Френската армия продължила по-нататък на изток, навлизайки дълбоко в Русия, но руснаците все избягвали сраженията. Французите мислели, че още след първите победи ще сключат мир, но този предполагаем мир все повече и повече се отдалечавал.
Населението на Русия било обхванато от всеобщ патриотичен порив. Под натиска на част от офицерството и под влияние на събитията Александър І бил принуден да назначи на 28 август за главнокомандващ вместо Барклай де Толи Кутузов, тогава в немилост. Народът посрещнал това назначение с възторг. Войната засягала жизнените интереси на населението и руският народ хвърлил всичките си сили за защитата на своята родина.
Това доказало Бородинското сражение на 7 септември 1812 г. То било най-голямото сражение от онова време. Талантът на Кутузов, проявил се в дислокацията на войските, в използването на резервите, в умението да се вдигнат за подвиг огромни войнишки маси, помогнал за успеха на руските войски при Бородино. Патриотизмът и твърдостта на руските войници и офицери и добрата артилерия довели до това, че французите загубили около 60 хил. души, а русите по-малко от 40 хиляди. Късно през нощта френските войски се оттеглили на изходните си позиции. Но Кутузов поради липсата на резерви решил да не приема нов бой. На военния съвет във Фили той издал заповед да се изостави Москва без бой, за да се запази армията.
През септември армията на Наполеон влязла в Москва. Той очаквал, че русите ще му изпратят ключа на града и че цар Александър ще го помоли за мир. Но очакванията му били напразни.
Партизанската война, откъснатостта от базите и липсата на продоволствие направили след месец пребиваването на французите в Москва съвсем не такова, каквото очаквал Наполеон. На 18 октомври руските войски преминали в настъпление и разбили корпуса на Мюрат до с. Тарутино. Тогава Наполеон извел армията си от Москва с намерение да я разквартирува през зимата по стария Калужки път. Обаче при Малоярославец руската армия отблъснала французите от Калужкия на разрушения Смоленски път. Зад нея по петите й вървяла руската войска, а на флаговете я застрашавали партизанските отряди, които постепенно я унищожавали.
На 26-28 ноември 1812 г. по време на преминаването на река Березина френската армия понесла огромни загуби. След преминаването, когато се засилили студът и гладът, французите загивали с хиляди. Самият Наполеон се отправил веднага за Франция, а остатъците от армията му, преследвани от руските партизани, често без обувки и дрехи, през средата на декември 1812 г. преминали Неман. Те били не повече от 20 хил. души. Авантюристичният план на Наполеон – да подчини жизнеспособността, пълнокръвната и национално независима руска държава, цел, против която въстанал целия руски народ, струвал много скъпо на Франция.
Поражението на Наполеоновата армия послужило като сигнал за всеобщ подем на народите на васалните страни против Наполеон. Героичната Отечествена война на руския народ разсеяла мита за непобедимостта на Наполеоновите армии. Военният престиж на Русия се издигнал на небивала висота.

ШЕСТАТА КОАЛИЦИЯ И РАЗГРОМЯВАНЕТО
НА НАПОЛЕОНОВАТА ИМПЕРИЯ
ПРЕЗ 1812 – 1813 Г.

След 12 денонощия непрекъснато пътуване Наполеон пристигнал в Париж и веднага започнал да събира нова армия за нова война против Русия и преминалата на нейна страна Прусия. За тази война трябвало да осигури ако не помощта, то поне неутралитета на Австрия.
На 15 април 1813 г. Наполеон тръгнал от Ерфурт с армията си срещу русите и прусаците. По цялата територия на Прусия още от влизането на руските войски (през януари 1813 г.) населението се вдигало на борба с Наполеоновата армия. През зимата на 1813 г. в Прусия било създадено гражданско опълчение, което призовало всички германски държави да въстанат против Наполеоновото иго. Но двете съюзни армии останали без главнокомандващи. В навечерието на кампанията Кутузов умрял. През пролетта на 1813 г. против Франция се образувала шеста коалиция от постоянно воюващите против нея Русия и Англия и от Прусия, Швеция, Испания и Португалия. Най-колеблива била политиката на Австрия, която се опасявала от засилване на Русия и Прусия. През юни 1813 г. австрийският канцлер Метерних предложил на съюзниците да сключат мир с Наполеон при условие, че той се откаже от завоеванията си на изток от Рейн. Но Наполеон отговорил на Метерних: “Вашите господари, родени на трона, не могат да разберат чувствата, които ме въодушевяват. Те се връщат победени в своите столици и за тях това е безразлично, а аз съм войник, на мен ми е нужна чест и слава, аз не мога да се покажа унизен пред моя народ.” След отказа на Наполеон да сключи мир към коалицията се присъединила и Австрия.
През следващите месеци до есента военните действия се водели с променлив успех. Междувременно съюзническите армии получили количествено превъзходство над френската армия. Освен това съюзниците имали голяма подкрепа от населението във васалните на Франция страни. През време на войните с Наполеоновата армия съюзните войски заимствали от нея много военни похвати, които сега използвали против самите французи. Когато противниците се сблъскали в решителната “битка на народите” при Лайпциг (на 16-19 октомври 1813 г.), французите загубили 65 хил. души, а съюзниците малко по-малко. (В битката при Лайпциг участвали всичко около 500 хил. души от двете страни.) Наполеоновата армия отстъпила към границите на Франция.
Империята се рушала. Пъстрият конгломерат от страни и народи се разпадал. Армиите на коалицията се приближавали към границата на Франция.
В самата Франция широките народни маси вече твърде малко вярвали на Наполеон. Буржоазията още била готова да поддържа императора, но далеч не цялата, защото нямало устойчив кредит, вътрешният пазар все повече се намалявал, огдавна вече бил започнал да се стеснява и външният. Някои сановници на императора тайно се готвели да му изменят, понеже вече не се надявали на негов успех.
През ноември 1813 г. Наполеон се върнал в Париж и започнал да подготвя армия за нови сражения. “Да вървим да бием дядо Франц” – повтарял тригодишният наследник думите на своя баща.
Съюзниците се опитали да направят още веднъж мирни предложения, но безуспешно. Наполеон все още се надявал на силата на оръжието.
През средата на януари 1814 г. съюзническите армии преминали река Рейн. Войските на Наполеон вече не могли да им противостоят. Четирите главни участници в коалицията – Англия, Русия, Прусия и Австрия, подписали през март 1814 г. договор за война до победен край и набелюзали условията за бъдещия мир. Възнамерявало се да се свика дипломатически конгрес за решаване на всички териториални въпроси, както и за решаване съдбата на френската държава.
На 31 март 1814 г. войските на коалицията влезли в Париж, а на 6 април Наполеон бил принуден да се отрече от престола. Преди да подпише абдикацията си, Наполеон я прочел пред маршалите си и все пак предложил: ”А може би ще тръгнем срещу тях? Ние ще ги победим.” Но никой не подкрепил императора и абдикацията в полза на сина му Франсоа Шарл Жозеф била подписана. Тогава било образувано временно правителство начело с Талейран. Наполеон бил изпратен на о. Елба, който му бил даден за пожизнено владение.

НАЧАЛО НА РЕСТАВРАЦИЯТА НА
БУРБОНИТЕ И “СТОТЕ ДНИ”

Веднага след влизането на съюзните войски в Париж в дома на Талейран, където се настанил Александър І, се състояло съвещание, на което присъствали домакинът и неговите гости – руският император, пруският крал, пруски, австрийски и други дипломати. На това съвещание бил обсъден въпросът за възстановяване на монархията във Франция. Талейран съумял да настои за възстановяване на “легитимната” (т.е. “законната”) Бурбонска династия. Веднага щом решението било взето, от Англия бил поканен в Париж граф дьо Лил, старият, болен от подагра брат на екзекутирания крал Людовик ХVІ, който се намирал в емиграция около цели 25 години. Заедно с краля във Франция се завърнали много емигранти, които настоявали да им бъдат върнати конфискуваните по време на революцията имоти и да бъде възстановен старият режим. Талейран веднага казал за тях, че “те нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили”.
През изминалите години във Франция станали толкова съществени изменения, че да я върнат към старите порядки било невъзможно. Това било ясно на всеки що-годе сериозен политически деец, преживял във Франция епохата на революцията и империята. Но Бурбоните и съпровождащите ги лица прекарали това буйно време в емиграция и затова не си представяли реално нито състоянието на френското общество, нито измененията, настъпили в неговите класи.
За окончателно решаване на въпроса за международните граници и за отслабване на Франция през септември 1814 г. във Виена бил свикан конгрес на представителите на европейските държави (с изключение на Турция). Конгресът започнал работата си със значителни разногласия между ръководните държави (Русия, Англия и Австрия).
Междувременно но о. Елба Наполеон, който бил добре информиран за недоволството във Франция от Бурбоните, решил да се върне на власт. На 1 март 1815 г. 1100 войници начело с Наполеон дебаркирали на френския бряг в малкото заливче Жуан. Гарнизонът на залива радостно приветствал Наполеон. По пътя от Гренобъл до Париж военните гарнизони преминавали на страната на Наполеон. На 20 март Наполеон влязъл в Париж. Още предния ден Бурбоните избягали по посока на белгийската граница. Стилът на съобщенията на парижкия печат за движението на Наполеон към столицата се изменял съответно с приближаването на императора към Париж. Така например първото известие гласяло: “Корсиканското чудовище дебаркира в залива Жуан.” Следващото известие: “Людоедът се приближава към Грас”, по-нататък – “Узурпаторът влезе в Гренобъл”, а след няколко дни – “Бонапарт завзе Лион”, след това – “Наполеон се приближава към Фонтенбло” и най-после “Негово императорско величество се очаква днес в своя верен Париж”. Но народните маси, които очаквали от Наполеон нова революция, жестоко се излъгали.

СЕДМАТА КОАЛИЦИЯ

Наполеон започнал новия поход с нахлуване в Белгия. На 18 юни 1815 г. в сражението при Ватерлоо (недалеч от Брюксел) войските на седмата коалиция разгромили армията на Наполеон. Това било резултат от окончателното изтощаване на силите и военните резерви на Франция, докато армиите на европейските страни били още много силни.
На 22 юни Наполеон за втори път се отрекъл от престола в полза на своя син. Стоте дни на второто му царстване свършили. Наполеон бил принуден да се предаде на англичаните и бил заточен на о. Света Елена, където на 5 май 1821 г. починал.

— –

Бонапартизмът възникнал в обстановката на революцията и демократическите преобразования, но той бил създаден от контрарево- люционната буржоазия и защитавал нейните интереси. Военната диктатура на Наполеон Бонапарт служела на едрата буржоазия, на военната върхушка и заможното селячество.
Решаващ фактор за победата над Наполеоновата армия била Отечествената война на руския народ от 1812 г., а също така подемът на националноосвободителното движение против диктатурата на Наполеон в завоюваните от него страни. Войните на Наполеон били много тежки както за французите, така и за другите европейски народи, но в същото време те съдействали за развитието на капитализма и подкопавали съществуването на феодалните монархически режими.
В. И. Ленин пише за Наполеоновите войни: “И в резултат историята вървеше през цялата тая необикновено богата с войни и трагедии (трагедии на цели народи) епоха напред от феодализма – към “свободния” капитализъм.”

Студената война

Според Андре Фонтен, един от най-известните и авторитет­ни френски журналисти и автор на пространна история на сту­дената война, за първи път терминът „студена война” е употребен в Испания през XIV в. за конфликтите между християни и мю­сюлмани. които започвали битки, без да си обявяват война, и ги приключвали, без да сключват мирен договор. В наше време за „студена война” първи говори в началото на 1947 г. Б. Барух, финансов и икономически съветник на Уилсън, Рузвелт и Тру-ман. Терминът се популяризира от световноизвестния амери­кански журналист Уолтьр Липман.
Началото на .,студената война” обикновено се свързва с реч­та на Чърчил от 5 март 1946 г. в университета в американския град Фултън. В присъствието на Труман бившият министър-председател призовава Запада към единство срещу съветската заплаха, срещу сянката, спуснала се върху добре осветената от победата във войната сцена: „От Щетин на Балтика до Триест на Адриатика върху континента падна желязна завеса. Зад та­зи линия се намират всички столици на старите държави в Цен­трална и Източна Европа.” Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща. Белград, Букурещ и София, всичките тези знаменити градове, продължава Чьрчил, се намират в съветската сфе­ра, подложени са не само на съветско влияние, но и на все по-пълен контрол от Москва. „Комунистическите партии, които бяха твърде слаби във всичките тези държави от Източна Ев­ропа, получиха превъзходство и власт, която много надмина­ва тяхното значение, и те навсякъде се стремят да упражняват тоталитарен контрол. Почти навсякъде се инсталират поли­цейски режими и, с изключение на Чехословакия, там няма ис­тинска демокрация.”
Периодът на „студената воина” започва с разпадането на антихитлеристката коалиция през 1946-1947 година. Според А. Фонтен обаче за XX в, студената война е започнала с болшевишкия преврат от 7 ноември 1917 година. Обяснението на Фонтен е, че тя се подклажда от непреставащата от 1917 г. иде­ологическа война. Тази теза се поддържа от много автори и например Ернст Нолте, един от най-известните германски из­следователи на тоталитарните системи, озаглави една от кни­гите си „Европейската гражданска война 1917-1945. Нацио­налсоциализъм и болшевизъм”. Но под период на студената война се разбира точно следвоенният период, когато се офор­мят две групи противостоящи държави, два „лагера” — т.нар. ..империалистически”, и т.нар. „социалистически” и отноше­нията между тях се развиват във все по-опасна за световния мир посока.
За край на „студената война” обикновено се приема краят на войната в Корея (1950-1953 г.). Но и в последвалия период на „мирно съвместно съществуване” студената война не е пог­ребана и по-точно е да се говори за целия период от края на Втората световна война до рухването на комунистическата то­талитарна система в Европа като период на приливи и отливи на студената война.
Изпълнен с конфликти, които разтърсват цялата планета поради политиката на укрепване и разширяване на съветската империя, този период е определен като „нито война, нито мир” — световната война е приключила, но гражданската продъл­жава. „Студената война” се води с всички възможни средства:
военен и индустриален шпионаж; подривна дейност; пропаган­да на собствения начин на живот, превъзнасяне значението и на най-обикновени постижения в икономиката, техниката, кул­турата, спорта; дезинформация за „неприятеля” в пресата, филмите, театъра, музиката, книгите и радиопредаванията за чужбина; съблазняването на ръководители на изостанали в икономическо, политическо и културно отношение страни с идеи за най-светло бъдеще, с обещания за икономическа по­мощ и оръжие или дори подкупването им за привличането на тези страни в орбитата на един от двата световни „лагера”.
Главното опасение на „воюващите” с оръжията на студена­та война е да не се достигне до използването на атомната бом­ба и до избухването на световна война.
Страхът от подобна война е взаимен. Ръководителите на САЩ и СССР са разбирали каква опасност за цялото човече­ство се крие в новите оръжия за масово унищожение на живи същества. Самият Айнщайн, когато е пуснал станалата знаме­нита шега, че Четвъртата световна война ще се води с камъни и тояги, защото третата ще върне човечеството в каменната ера, е бил наясно, че ако човешкото безумие допусне тази война, тя ще сложи край на всяко човешко безумие по най-радикалния начин — като унищожи самите човеци.
Историята на студената война обаче е история на една раз­ходка на човечеството по острието на бръснача — на няколко пъти човешкото безумие се сблъсква с разума по изключител­но опасен начин за световния мир в Европа, Азия, Америка и Африка.
Студената война е борба между тоталитаризма и демокраци­ята, борба за нов световен ред между две противоположни сис­теми. След Втората световна война утопиите на Ленин, при­крити с по-модерен грим в национални окраски, се превръщат в цяла поредица от страни в официални държавни програми за строителство на „социализъм”, за установяване на съветската система в целия свят. Срещу програмата на Ленин в САЩ про­тивопоставят програмата на Уилсън от края на Първата све­товна война за демократизиране на целия свят и за колективна сигурност.
Разликата между двете програми е съизмерима чрез иконо­мическите постижения и стандарта на живот. Поради това в „социалистическите” страни се установява съветският стил на живот: не се допуска никаква критика на комунистическата идеология и на политиката на ръководените от комунистичес­ката партия правителства. Всяка проявена симпатия към по­стиженията на науката, техниката, културата или дори към музиката, модата и спорта отвъд „желязната завеса” влече най-тежки последици, дори и смърт.
Само няколко години след края на световната война воен­новременната терминология, разделяща хората на антифашис ти и фашисти, отново се използва, за да раздели снмпагизн-ращите на комунизма от неговите опоненти. Към Запада и осо­бено към САЩ се насажда омраза, като се използват проблеми от рода на положението на негрите и цветнокожите, престъп­ността, мафията и Ку-Клус-Клан, за да се „докаже” колко опа­сен за човечеството е империализмът. При „откриването” на новия враг (вместо фашизма) Съветският съюз се изтъква ка­то спасител от всевъзможните заплахи, идващи от „разложе­ния” Запад.
В страни като Франция комунистическата пропаганда из­ползва умело „патриотичната” тема — буржоазията довела страната до национална катастрофа и превръщането й от ве­лика сила до „слуга” на американските господари в Европа. Генерал Дьо Гол също попада под квалификацията „фашист” и в съветската енциклопедия (т. 11, 1952 г.) се откриват бисе­ри от рода на: „Дьо Гол и неговата клика са виновни за уни­щожаването от хитлеристите на огромно число френски па­триоти… През април 1947 г. Дьо Гол създал т.нар. „Обедине­ние на френския народ” — фашистка партия, действаща по за­повед на англо-френско-американските империалисти и пла­щана от най-крупните френски и американски банки… Дьо Гол открито призовава към установяването на фашистка диктату­ра, на която да е диктатор, към война със Съветския съюз и страните с народна демокрация.”
В „империалистическите” страни свободата на печата и на организациите разрешава всяка критика на правителствата и позволява на платени от „социалистическите” страни агенти и на заблудени интелектуалци-идеалисти да подхранват кому­нистическите утопии и пряко или косвено да сеят семената на омразата и „студената война”. В някои западни страни се спра­вят с комунистическото проникване в държавния апарат чрез гласуване на ограничителни закони, с които не се допускат до държавни служби „агенти” на чужди държави. Под тази ква­лификация попадат комунистите и това е доказано още от 1919 г. със създаването на Коминтерна, с разкриването на мно­го съветски шпиони и на канали за прехвърляне на пари от Москва към различни комунистически явни или тайни центра­ли, или разкритията на избягали на Запад служители на съвет­ските тайни служби и дипломати и ръководни дейци на раз­лични комунистически партии, разочаровани от политиката на терор в „социалистическите” страни и от царящата там ико­номическа разруха.
В духа на „студената война” действат и някои от полити­ческите кръгове на САЩ, свързани с военнопромишлените комплекси, натрупали свръхпечалби от военния бизнес и пря­ко заинтересовани от продължаващи държавни поръчки за во­енни цели. За тези кръгове е удобно да се използват вместо „заплахата Хитлер” „заплахата Сталин” и естественият страх на господарите на моретата и океаните от сухопътните армии.
На политиката на сьветизиране на Европа и Азия САЩ от­говарят с отказ от политиката на „добрия съсед” и от опита да се „просвети” и „цивилизова” Сталин и приемат „доктри­на на сдържане” на комунизма, на преграждането на пътя му с плътна верига от бази и от верни на западната идеология страни.
САЩ избират две линии на поведение спрямо съветската заплаха: на твърдо противопоставяне и официално обявяване, че всеки опит за проникване със сила отвъд „желязната заве­са” за завоюване на нови територии ще се приеме като причи­на за война; на подпомагане с материални и финансови сред­ства на заплашените страни.
Израз на първата линия е „доктрината Труман”. На 12 март 1947 г. Труман се обръща към Конгреса (Камарата на предс­тавителите и Сената) с послание за външната политика на САЩ. След като лейбъристкият кабинет изтегля британските войски от Гърция и Турция през февруари 1947 г., в Гърция комунистите, подпомагани пряко от България, Югославия и Албания, започват гражданска война. Турция също не се чув­ства твърде удобно до своя съсед СССР, който я шантажира с териториални претенции. За оказването на военна и икономи­ческа помощ на двете страни Труман иска 400 млн. долара и Конгресът се съгласява да отпусне тази сума. Президентът на САЩ обявява и намерението да се оказва помощ и на други застрашени страни: „Факт е, че от няколко месеца на известен брой страни бяха наложени тоталитарни режими.” Трябва да се попречи, продължава Труман. това, което се случи на Пол­ша, на България, на Румъния, да се случи и на други страни, да се осигури националната им независимост и участието им в свободния свят.
„Доктрината Труман” е още една крачка към изграждане­то на проамерикански блок от държави в Европа. С нея САЩ запълват оставения с изтеглянето на Великобритания вакуум в този район с изключително стратегическо значение, контро­лиращ проливите и подстъпите към Близкия изток. В Гърция, Турция и Иран са изпратени американски военни мисии и ед­на внушителна ескадра в гръцки води. Общото събрание на ООН осъжда България, Югославия и Албания за намеса във вътрешните работи на Гърция.
Израз на втората линия е „планът Маршал”. Генерал Джордж Маршал, секретар на Държавния департамент, обя­вява на 5 юни 1947 г. с реч в Харвардския университет нача­лото на нова ера в отношенията на САЩ с Европа. Войната, заявява бившият шеф на щаба на Айзенхауер, остави Европа в руини, които тя не е в състояние да възстанови сама поради липса на капитали и е заплашена от икономическо, социално и политическо разпадане. САЩ предлагат веднага голяма по­мощ на европейските страни (с изключение на Испания пора­ди диктаторския режим на Франко), които трябва да обявят размера на необходимите им средства.
Правителствата на Великобритания и Франция- канят Съ­ветския съюз да изпрати своя министър на външните работи на конференция в Париж. Молотов пристига, за да отхвърли предложената от САЩ помощ под предлог, че тя цели наме­са във вътрешните работи на страните. Френският министър на външните работи Бидо заявява на Молотов, че независи­мостта не се гарантира с бедност и изолираност от света, а се утвърждава в хуманно сътрудничество и просперитет на наро­дите. Съветският съюз нарежда на своите сателити (принуж­дава и Финландия да не иска помощ!) да отхвърлят „плана Маршал”, включително и на първоначално одобрилата го Че­хословакия.
Великобритания, Франция, Италия, Португалия, Ирлан­дия, Гърция, Холандия, Исландия, Белгия, Люксембург, Швейцария, Турция, Австрия, Дания, Швеция и Норвегия, към които се присъединяват и западните зони на Германия, прие­мат ,,плана Маршал”. Поисканата сума е 19 млрд. долара, а получената — 13 млрд., от които около 80% са безвъзмездна помощ, а останалите са предоставени при най-изгодните за връщане условия.
Лъвският пай от „плана Маршал” получават Великобрита­ния — с 24,4% и 3,2 млрд. долара, и Франция 20,3% и 2,6 млрд., а Италия — 11% и 1,5 млрд., ФРГ — 10,1% и 1,4 млрд., Холандия — 8,3% и 1,1 млрд. долара. Останалите страни по­лучават 25,9% — 3,4 млрд. долара. Помощта по плана състав­лява 15% от бюджета на САЩ. Колебанията на американските конгресмени за необходимостта от подпомагане на Европа (позициите на изолационистите — на предпочитащите САЩ да отварят за Америка п да не се намесват в делата на ста­рия континент са още силни) са преодолени през 1948 г., кога-ю са им предоставени факти за усилванего на подривната дейност на комунистическите партии в Италия. Франция и Ав­стрия и за сьветизацията на Чехословакия.
Следващият след Маршал държавен секретар на САЩ Дийн Ачесън нарича плана „едно от най-големите и най-почетните приключения в историята”.
В първия етан от плана са отпуснати 5 055 000 000 долара (до 30 юни 1949 г.), във втория — 3,7 млрд. (до юни 1950 г.), в третия – 2,250 млрд. (до юни 1951 г.), в четвъртия – 1,8 млрд. (до юни 1952 г.). Освен парична помощ на страните, включе­ни в плана, се предлагат последните постижения на американс­ката научно-техническа мисъл и американската организация на производството за постигане на най-висока производителност на труда.
Към тези страни се поставят няколко условия: ла създадат организация за европейско икономическо сътрудничество (и тя е създадена още в 1948 г. със седалище в Париж – през 1949 г. в нея влиза ФРГ. а през 1950 г. — САЩ и Канада); да нама­ляват постепенно митата на внасяните стоки, за да се засили стимул м за производство на по-висококачествени и по-евтини стоки: да развиват търговията помежду си като основа на истински траен мир. Още в хода на предварителните консул­тации е обяснено, че участието на комунисти в правителствата на страните, които искат да се включат в плана, е нежелател­но.
Целите, които преследва „планът Маршал”, са: да се възста­нови икономиката на Европа в посока към все по-свободна конкуренция и все но-слаба роля на държавната намеса в про­изводството чрез създаването на общ европейски пазар; про­тиводействие на левичарски ю утопии, широко разпространя­вани след войната н насочени срещу „милитаристичния” капи­тализъм; да се укрепи американският стил в развитието на профсъюзите — вместо силното им политизиране и разгаряне на стачни борби утвърждаване на дух на сътрудничество меж­ду работници н служители и собственици в името на повиша­ване на производителността на труда и оттук — на доходите на всички — произвеждащи н организатори на производство­то. като държавните институции играят роля на посредник, на приемащ добри закони в интерес на цялото общество.
Трупаните с десетилетия, а между някои европейски страни и със столетия противоречия и недоразумения не може да се преодолеят с магическа пръчка. Но е поставено началото на сътрудничество в икономиката, което помага и за преодоляването на стари национални вражди и политически различия. Към бързо движение но този път ги тласка и разгаряната „сту­дена война” — страхът от съветско нахлуване в Западна Евро­па. През 1951 г. подписалите „плана Маршал” страни над­минават с 33% индустриалното си производство от 1938 г. и поставят основите на бъдеща обединена в стопанско и поли­тическо отношение Европа.

Победителките във Втората Световна Война

Както и в много други случаи, и по въпроса за отношени­ята на Великобритания и САЩ със Съветския съюз Чърчил е особено точен, и образен: „Русия е едно гладувало дълго вре­ме животно. Днес е невъзможно да му се попречи да си похап­не, още повече че вече е в средата на стадото жертви. Но не бива да го изяде цялото. Стремя се да укротявам Сталин, на който — въпреки големия апетит, не му липсва чувство за ре­алност. А и след това започва смилането на изяденото.” Дой­де ли този час, за почиващата си след плюскането Русия ще започнат трудни времена — предсказва той през ноември 1944 г. при среща с генерал Дьо Гол. При посещението си в Берлин през есента на 1940 г. Молотов предава на Хитлер желанието на Сталин Съветският съюз да получи „правото” на военнополитически контрол над Финландия, България , Турция и доминиращо положение на Балканите. Хитлер отклонява предложението. Така постъпват и самите страни, получили но това време предложения за договори, с които биха споделили съдбата на балтийските държави. Цел­та на Сталин е прозрачна — взаимно изтощаване на Германия и Великобритания във войната и нови териториални придо­бивки за Съветския съюз. След образуването на антихитлеристката коалиция със съ­щото предложение (в списъка е включена и Полша) Сталин за­почва да опитва почвата пред Чьрчил и Рузвелт. Главният му аргумент е, че Съветският съюз носи най-тежкото бреме на вой­ната поради липса на втори фронт в Европа. Влизайки в ро­лята на спасител на стария континент от фашизма, чрез ловко развивана пропаганда от съответните комунистически партии, от платени агенти или наивни демократи — пацифисти и ху­манисти, Сталин печели симпатии дори и сред част от управ­ляващите западните държави политически кръгове. Една седмица преди 22 юни 1941 г. Чърчил пише до Руз­велт, за да изрази тревогата си от възможното рухване на чер­вената мечка при очакваното германско нападение, тъй както е рухнала Франция. Според министър-председателя на Вели­кобритания било необходимо да се окуражи народът на Съ­ветския съюз, че не е сам и че тряба да се бори срещу нацизма, защото все пак при Сталин можело и да се оцелее (той, за раз­лика от Хитлер, избивал най-вече комунисти!). Голямата илю­зия на Рузвелт в тези военни години е, че в Русия времето ще отстрани идеологическите предразсъдъци и страната ще сът­рудничи и след войната със западните държави. Според него Съветският съюз няма да е в състояние да води агресивна по­литика, тъй като сам няма да може да преодолее последиците от войната и да разреши икономическите си проблеми поради липсата на капитали, кадри и технологическата си изостана­лост, и че „чичо Джо” (от малкото име на Сталин — Йосиф) ще седне на чин в училището по демокрация. Рузвелт е убеден, че победата над агресивната коалиция ще бъде победа на де­мокрацията и че насилието и терористичните режими ще пре­минат в историята. Самият Сталин използва тази илюзия с подвеждащи Руз­велт маневри. Една от тях е признаването на полското емиг­рантско правителство на генерал Сикорски след германското нападение срещу Съветския съюз. Когато обаче правителство­то на Сикорски участва със свои представители в организираното от германците разследване за разкриване на вината за убитите в Катинската гора поляци, съветското правителство веднага скъсва връзките си с това правителство. Сталин е тър­сил предлог за този си акт, стремейки се да заложи изцяло са­мо на своите протежета — полските комунисти, които приели мълчаливо ликвидирането по негова заповед през 1938 г. на Пол­ската комунистическа партия и избиването на нейния ръково­ден състав. (През 1942 г. те преименували възстановената си партия в Полска работническа партия.) Тежките битки, които води Съветският съюз срещу Герма­ния, както пише видният дипломат на САЩ и автор на нало­жилата се след Втората световна война формула „политика на сдържане” на Съветския съюз и на комунизма от САЩ и запад­ните държави Джордж Кенън, „замъгляват спомена” за пакта за ненападение с Германия. На конференцията в Техеран в име­то на общата война срещу агресивната коалиция Рузвелт и Чърчнл отстъпват пред натиска на Сталин и потъпкват Атлан­тическата харта в пункта и за правото на народите на свободно самоопределение след войната. Решено е да се извърши едно ис­тинско географско чудо — Полша да се премести 200 км на за­пад за сметка на Германия като компенсация за загубените през 1939 г. територии на изток от т.нар. „линия Кързън”. Към Съ­ветския съюз е добавена и областта на Лвов и така се постига и официална промяна на границите, установени след войната с Полша от 1920 година. Друго обяснение за политиката на отстъпки пред Съветс­кия съюз е страхът Сталин и Хитлер да не се споразумеят от­ново и да сключат сепаративен мир — сделка, която би по­ставила Великобритания отново пред смъртна опасност. От своя страна и Сталин е имал в какво да упрекне в Техеран сво­ите съюзници. Въпреки обещанията си те не откриват втори фронт в Европа с десант във Франция, а се опитват през Ита­лия да достигнат до сърцето на Германия преди Червената ар­мия. Но и плановете на Чьрчил за откриване на втори фронт на Балканите („слабата точка” на Европа според Чърчил) за пре­дотвратяване на завземането на Източна Европа от Съветския съюз не са приети от Рузвелт. В Съветския съюз обаче обичат да припомнят писаното от Труман на 24 юни 1941 г. (тогава той е сенатор) в авторитетния „Ню Йорк Таймс”: ако побеж­дава Германия, следва да помагаме на Русия; ако започне да побеждава Русия, следва да помагаме на Германия и по такъв начин те ще се избиват колкото може повече. Добавката, че все пак при никакви обстоятелства Труман не искал победа на Хитлер, едва ли е била голяма утеха за Сталин. Москва също се страхуват от възможен сепаративен мир, но на западните държави с Германия. В Главната квартира на Хитлер през 1945 г. има надежди за подобна антисъветска сделка. Някои от ръководителите на СС се опитват да спасят собствените си кожи. Шефът на Гестапо Мюлер (подозиран, че се е продал на съветските си „колеги”) чрез генерал Волф започва в Швейцария преговори с шефа на американските шпи­они в Европа Алън Дълес за сделка — германските войски да се изтеглят от Северна Италия и да пропуснат англо-американските войски в Австрия. Съветските шпиони се добират до сведения за тези преговори и англо-американското командва­не ги прекъсва. Когато се провежда втората среща на „тримата големи”, войната вече е към края си и трябва да се вземат решения по няколко основни за бъдещия световен ред проблеми. По въ­проса за изграждането на Организация на обединените нации (ООН) между Рузвелт, Чърчил и Сталин няма разногласия. Но Ялта е влязла в историята като синоним на подялба на света меж­ду велики държави. И днес са много специалистите — истори­ци, политолози, военни, които оценяват Ялтенските решения като „катастрофални”. Рузвелт поддържа съветското предло­жение за източната граница на Полша и Чърчил напразно се опитва да придвижи тази граница по-източно от „линията Кързън”. Решено е просъветското полско правителство, фор­мирано от Сталин, да се превърне в коалиционно, като се по­пълни с представители на полското правителство, приютено в Лондон. Приета е „Декларация за освободена Европа”, в която се предвижда контрол от страна на трите велики сили за спазва­нето на основния принцип — свободни избори и демократични пра­вителства. По предложение на Чърчил се решава Франция да получи част от определената за окупация от САЩ и Велико­британия зона от Германия и да създаде своя окупационна зо­на, а също и да участва в Съюзническата окупационна комисия, която ще следи за изграждането на демократична Германия. Приема се, като подлежи на допълнително уточняване, сума­та от 20 млрд. долара за размера на репарациите, които ще се наложат на Германия и, 50% от нея да получи Съветският съюз. Сталин дава съгласието си Съветският съюз да обяви войнана Япония в срок от два до три месеца след капитулацията на Германия. В замяна Съветският съюз получава правото да си върне всички загубени в Руско-японската война от 1904-1905 г. територии (в добавка и Курилските острови), бази и привиле­гии в Североизточен Китай. Истината за решенията в Ялта е, че Рузвелт н Чърчил не са били в състояние да противодействат на Сталин, тъй като с къс­ното откриване на Втория фронт сами вкарват „звяра” в сре­дата на „стадото”, позволяват му да си присвои славата на главния победител в световната война и — нещо особено важ­но, което ще се използва след войната за примамка на наро­дите, попаднали в съветската сфера на господство — да обяснява причините за победата като постигнати не чрез пожертването на милиони съветски граждани, а поради превъзходство­то на съветския строй. За да спестят във войната срещу Япония кръвта на свои войници и да се пролее кръвта на червеноар-мейии (англо-американските специалисти са изчислили, че до капитулацията на „империята на изгряващото слънце” ще за­гинат още 1 млн. войници на САЩ и 0,5 млн. на Великобри­тания), Рузвелт и Чърчил си затварят очите пред извършваните трето десетилетие в Съветския съюз престъпления срещу пра­вата и свободите на гражданите. Двамата се примиряват и с мисълта, че и срещу народите от Централна и Източна Евро­па ще се извършат същите престъпления, при това в името на сво­бодата и демокрацията — Съветският съюз е член на коалиция, която освобождава света от германо-японско робство и вою­ва в името на демокрацията. Чърчил не криел своите напълно враждебни на комунисти­ческата идеология възгледи, но и той не е направил налагащи­те се с края на войната изводи, че целият свят ще има нужда от нови основи, гарантиращи не само мира, но и новите отношения между големи и малки държави и народи. Този нов свят трябва да каже „сбогом” на колониалната система, на глада, на нег­рамотността и на самоубийственото разрушаване на природа­та с цел извличането на баснословни печалби. Чърчил стои на позицията за целостта и непоклатимостта на британската им­перия. Рузвелт в своите планове за следвоенното устройство на све­та включва и въпроса за деколонизацията. Но в момента той е зает с грижата по приключването на войната и в Ялта се опит­ва да убеди Сталин с морални аргументи да не гледа на Източ­на Европа като на предопределена му от Бога зона. Доколко Сталин е държал на споразуменията в Ялта, личи от събити­ята в Румъния и Полша. На 27 февруари чам. -министърът на външните работи на СССР Вишински (спечелил си зловеща слава като прокурор в монтираните процеси срещу най-внсши съветски партийни и държавни ръководители през 30-те годи­ни) пристига в Букурещ с ултиматум до крал Михай да отст­рани коалиционното правителство и да го замести с про-съветско. Кралят отказва, но в присъствието на Червената ар­мия и след споразуменията на Чърчил със Сталин за зоните на влияние в Централна и Югоизточна Европа той не разпо­лага с възможности за оказване на съпротива на Вишински. За компенсация Сталин обещава на Румъния Трансилвания. А в Полша Сталин не допуска съставянето на коалиционно пра­вителство, а се съгласява само на допълване на съставеното от него правителство с министри от правителството в Лондон. Три седмици преди смъртта си Рузвелт се оплаква: „Ние не можем да работим сьс Сталин. Той наруши всички свои обе­щания, дадени в Ялта.” Труман е по-малко склонен на отстъп­ки пред Сталин. В своя първи ден като президент на САЩ той пише на Чърчил, че по въпроса за съдбата на Полша е готов на сблъскване със Сталин. В свое послание от 12 май 1945 г. Чърчил пише на Труман за своята загриженост от поведение­то на руснаците — станало явно, че окупираните от тях тери­тории ще бъдат отделени от Запада с „желязна завеса”. Когато Молотов пристига в САЩ за учредителната сесия на Органи­зацията на обединените нации, Труман му държи твърд тон по въпроса за наложения от Съветския съюз режим в Източна Ев­ропа: „Изпълнявайте споразуменията и не се измъквайте с празни приказки.” В подготовката на третата среща на най-високо равнище Труман казва на бившия вицепрезидент Уолъс, че руснаците не изпълняват обещанията си и се държат като хора, необуздани и с лоши маниери. Организацията на обединените нации. На тема история има много шеги. Може би най-разпространената е, че историята е учителка на народите, от която никой не се учи. Отговорът на историците е, че тази максима важи само за слабите ученици. Който не познава миналото или забравя уроците му, е на път да го изживее отново, да повтори грешки, които може да се окажат фатални. Най-ужасното доказателство за повторена фатална грешка е Втората световна война. Причините, довели до проливането на кръвта на милиони жители на земята през XX в. разкриват, че там, където не са поставени здрави огради около претенциите за териториално разширение за сметка на други държави, се създават зони на напрежение, които се превръщат в огнища на малки и големи войни. Архитектите на Организацията на обединените нации се опитват да се съ­образят с поуките на историята. Проектоуставът на ООН е подготвен през 1944 г. във Ва­шингтон от представители на СССР, САЩ и Великобритания и е одобрен от правителството на Китай. В Ялта тримата го­леми решават учредителната конференция на ООН да бъде от­крита на 25 април 1945 г. в Сан Франциско. Там е трябвало да се удовлетвори и искането на Сталин двете съветски републи­ки Украйна и Белорусия да бъдат включени в ООН като рав­ноправни членки. Общо в Сан Франииско са поканени да учредят ООН 46 страни — участнички в антихитлеристката ко­алиция и неутрални. Денят 25 април 1945 г. е слънчев, подходящ за истински празник. Делегациите на учредителките се оглавяват от минис­трите на външните работи. Съветската делегация, водена от Молотов, пристига с любезно предоставен от САЩ специален самолет. Европа е представена от Белгия, Великобритания, Гърция, Люксембург, Норвегия, Съветския съюз, Турция, Франция, Холандия, Чехословакия и Югославия (11), Амери­ка — от Боливия, Бразилия, Венецуела, Гватемала, Домини­канската република, Еквадор, Канада, Колумбия, Коста Рика, Куба, Мексико, Никарагуа, Панама, Парагвай, Перу, Салва­дор, САЩ, Уругвай, Хаити, Хондурас и Чили (21), Азия — от Индия, Иран, Ирак, Китай, Ливан, Сирия, Филипините и Са­удитска Арабия (8), Африка — от Египет, Етиопия, Либерия и Южноафриканския съюз (4), Австралия и Океания — от Ав­стралия и Нова Зеландия. Първото заседание е открито от държавния секретар на САЩ Стетиниус. От Вашингтон по радиото чете приветствието си Труман. Външният министър на Чили с кратко слово в чест на Франклин Делано Рузвелт, „великия държавник и велик во­дач на народите”, предлага от името на латиноамериканските си колеги да се почете паметта му с едноминутно мълчание. Встъпителните декларации на ръководителите на САЩ, Ки­тай, Съветския съюз и Великобритания се отличават с твърди­те обещания да се изгради световен мир. Стетиниус сочи условията, от които зависи този мир: съв­местни действия на миролюбивите държави, притежаващи во­енна и промишлена мощ срещу агресията, уважение към основните човешки нрава, разрешаване на онези проблеми, от Конго зависят сигурността, икономическото и социалното раз­витие на народите. Конференцията на обединените нации е конференция на нации, „които обичат мира и свободата дос­татъчно силно — толкова, че да са готови да се сражават за тях”. Молотов — човекът, подписал пакта с Германия от 23 ав­густ 1939 г.. не пропуска да подчертае, че Съветският съюз спа­сил „европейската цивилизация от кървавите битки с гер­манския фашизъм” и че е член на „великата коалиция на де­мократичните държави”. В „Съветския съюз — заявява той — има милиони хора, които умеят с оръжие в ръка да защитават до смърт своята родина” и „в делото за защита на мира и си­гурността на народите може да се разчита на Съветския съюз”. Особено впечатление прави декларацията на министъра на външните работи на Великобритания Идън. „Ние навлязохме вьв век, когато никаква естествена преграда, било то планина или океан, не може да гарантира сигурност срещу новото оръ­жие. което науката предостави в разпореждане на човечество­то.” В този факт според Идън „се състои основната разлика между серийните възможности и пропуснатите възможности в края на миналата световна воина”. Искаме ли ние това, или не. ние всички сега сме съседи и Сан Франциско е също тол­кова близко до Берлин и Токио, както преди един век са били Ню Йорк и Вашинггон. „Светът сега е един голям град, а на­шите страни са негови отделни райони. Ние сме граждани на този град” — заявява Идън с поглед към единствено възмож­ното бъдеще на човечеството — да живее в свят без бомби и в мирно съревнование между народите, защото в противен слу­чаи новата световна война „ще повлече със себе си пълното унищожение на цивилизацията”. И в Сан Франциско разногласията между трите велики си­ли се проявяват, но военното им сътрудничество ги смекчава и се намират пътища, извеждащи към вземането на важни ре­шения. които са очаквани от народите на петте континента. Украйна и Беларусия са допуснати с единодушно решение на всичките 46 страни до ООН като съучредители, както и Аржен­тина и Дания. Спорът за допускането на Полша продължава до последния ден на конференцията, тъй като Съветският съюз не изпълнява решенията от Ялта за образуване на коалицион­но правителство, което да включва министри от управляващо­то страната просъветско правителство и от прозападното емигрантско правителство. Чак след посещението в Съветския съюз на личния представител на президентите Рузвелт и Труман Хари Хопкинс — вече тежко болен, съгласил се да изпъл­ни трудната мисия да съдейства за преодоляване на различията между САЩ и Съветския съюз в подготовката на Потсдамската конференция, и след постигнатото съгласие за състава на полското правителство, на Полша, без да е присъствала в Сан Франциско, е оставено място да постави по-късно подписа си под Устава на ООН. Уставът е подписан на 26 юни 1945 г. от 50-те държави, учас­твали в конференцията в Сан Франциско, като първи получа­ват това право представителите на САЩ, СССР, Велико­британия, Китай и Франция. Във въведението на Устава се из­разява решимостта на народите на обединените нации „да из­бавят грядущите поколения от бедствията на войната”, да „утвърдят вярата в основните права на човека, в достойнство­то и ценността на човешката личност, в равноправието на мъ­жете и жените и в равенството на правата на големите и малките нации и да създадат условия за спазването на задъл­женията, произтичащи от договорите и другите източници на международно право, и да съдействат на социалния прогрес и за подобряването на условията на живот при по-голяма сво­бода”. Главната цел на ООН е формулирана в чл. 1 — да поддър­жа международния мир и сигурността и да взима колективни мерки за предотвратяване на заплахите към мира, да парира агресивните действия и да развива дружески отношения меж­ду нациите. Главен орган на ООН е Общото събрание на членовете, кое­то заседава веднъж годишно в Ню Йорк, а ръководното тяло — Съветът за сигурност, в който по право влизат като посто­янни членове САЩ, Великобритания, СССР, Франция и Китай. При несъгласието на една от тези 5 страни не може да се взе­ме никакво решение (принципът на „вето” — „забранявам”). Ос­таналите 6 места се попълват от Общото събрание с непо­стоянни членове за срок от 2 години (по-късно броят на непос­тоянните членове е доведен до 10). Създадени са и Икономически и социален съвет. Съвет за попечителство на териториите. предадени за управление още с мандатната система на ООН и териториите, отнети от победените във Втората световна вой­на страни. Международен съд със седалище в Хага и Секрета­риат начело с генерален секретар. Дейността си ООН започва в сложната обстановка на все по-разгаряща се борба за надмощие в Европа и Азия между оформящия се блок от просъветски държави и западните дър­жави, в които но силата на икономическото си и военно могъ­щество ръководна роля започват да играят САЩ.

Градовете на Римската колонизация.

Забележителни Антични градове.
Рим – световен град. Изборът на място,
градските стени, римски улици и форуми, градска хигиена и
благоустройство. Зрелищата и триумфа в градските пространства. Градовете на Римската колонизация.

Увод
Паметниците, които са оставили древните римляни доказват не само мащабите и грандиозността на римското строително изкуство, но и голямото развитие на архитектурата, на благоустройствените планове и инфраструктурните обекти на Древен Рим. Като цяло, съществуват редица правила, на които се подчинява строителството в Рим. Това са – самия начин на устройство на Римската империя, наличието на големи класи или прослойки на римското общество /патриции и плебс/, самия начин на живот на римското общество . организирането на зрелища и триумфални походи и пр.
Устройството на Рим започва още през VII в. пр. н. е. с няколко малки селища около Рим, които се обединили в един град, укрепен с каменни стени. Тогава започнало и оформянето на централния градски площад – известният римски Форум. Постепенно в център на Рим се превърнал хълмът  Капитолия, където били построени храмове на най-почитаните божества.
В началото на III в. пр. н. е. започнало строителство на по-големи и масивни къщи по гръцки образец, а към края на републиканския период в Рим се издигали и многоетажни сгради.
В Рим много добре се развило планирането на строителството чрез изграждането на мрежа от улици, канали и други съоръжения. През имперската епоха изключително голямо развитие получило благоустрояването на градовете. Оформен бил своеобразен модел на римския град, който се прилагал в строителството и благоустройството и в останалите римски селища в провинцията.
В Рим и другите големи градски центрове в империята били създадени множество храмове на божества, дворци, театри, циркове, градини за разходка, обществени бани и най-различни други постройки, останките, на които днес ни удивляват. Рим се прочул с огромния амфитеатър, където се провеждали легендарните гладиаторски игри. Колизеумът бил с капацитет за повече от 50 000 зрители. Той е сравнително добре запазен днес и една от емблематичните атракции на Рим днес.
Столицата на най-великата империя на Европа от Античността е известна и с великолепния храм на всички римски богове, нарече Пантеон.
Римляните оставили в историята и множеството пътища, които проправили в цялата империя много, от които са запазени и до днес.
Най-съществените особености на римското строителство и архитектура могат да се видят от останките на затрупания от вулкана Везувий град  Помпей, трагедия, случила се през 79 г. пр. н. е.
Може да се обобщи: строителството в Древен Рим се подчинява на редица правила, които са опосредствани от начина на живот в Рим, от религията на римляните, устройството на държавата и пр.

1. Създаването на Рим
Създаването на Рим е събитие, обгърнато от многобройни митове и легенди. Данните за периода са оскъдни и недостатъчни, за да се направи относително точна преценка относно датата на възникване и свързаните с това исторически събития. Първите селища и първите държавни образования в Лаций са разположени по хълмовете, което се потвърждава и от археологическите разкопки. Въз основа на анализа на погребалните обичаи е установено, че най-старият римски хълм, Палатин, е населяван от латини, докато околните селища, разположени на Есквинал, Квиринал и Виминал – от сабини.
Селищата в Лаций имат характер на родови поселения, които водят самостоятелен живот. Около тридесет поселения от областта образуват съюз начело с Алба Лонга, която вероятно е и техен религиозен център. Не е известно кога точно латинските и сабинските селища се сливат в единна общност, от която възниква Рим, но данните предполагат, че през периода VIII-VI в. пр. н.е. Рим постепенно се издига и разширява за сметка на съседните територии, които чрез сключване на съюзи или насилствено присъединяване се превръщат в част от града.
Всички тези събития са тясно свързани с историята на един народ, смятан за най-силния и напреднал през първата половина на I хилядолетие пр. н.е. – етруските. Етруската култура и традиции в областта на държавната и обществена организация оказват голямо влияние върху развитието на Рим.
Изобилието от археологически находки дава възможност да се изгради относително вярна картина за социалното и държавно устройство на етруските, техния бит, религия и изкуства. Отделните градове-държави, които я съставят водят самостоятелен живот, като се обединяват в съюзи на религиозна основа. Античните автори говорят за три дванадесетградия – свободни федерации на етруски крайморски градове, които провеждат обща външна политика.
Създаването на Рим и началото на царската епоха в античните извори традиционно се свързва с името първия цар Ромул. Легендите около основаването на града са многобройни и изпълнени с митични и приказни елементи, голяма част от които касаят личността на самия цар. Сред древните автори не съществува единодушие относно основаването на Рим, а археологическите находки не съдържат достатъчно данни. За удобство е възприета датата, посочена от римския писател Марк Теренций Варон. Той отнася събитията към третата година от шестата олимпиада, т.е. към 754-753 г. пр.н.е.
Преданието приписва на Ромул учредяването на вековните римски институции: разделянето на гражданите на патриции и на плебеи, създаването на куриите и сената, организацията на войската. Интересна е историята как скоро след основаването на града, тъй като не водят със себе си жени, римляните решават да поканят на празненството сабините от съседните селища. По време на тържеството те отвличат дъщерите на съседите си, с което ги предизвикват към война. Сабинянките обаче успяват да вразумят бащите и братята си и да помирят враждуващите страни. Вследствие на това двете племена се сливат в едно държавно обединение, което редом с Ромул се управлява от сабинския цар Тит Таций.
Впоследствие царската власт преминава в ръцете на етруските царе. Тарквиний Древни полага основите на Капитолийския храм. Тарквиний Древни е наследен от Сервий Тулий, чието име най-вече се свързва с голямата реформа, която води до съществени промени в обществената и държавна организация на Рим. По негово време се издига мощна стена около града, останки от която могат да се видят и днес. Седми и последен цар е Тарквиний Горди, зет на Сервий Тулий и предполагаемият му убиец. Макар управлението му да е успешно във външнополитически план, тиранията, която установява способства за изостряне на напрежението между царя и патрицианската аристокрация.
В периода на управление на седемте царе постепенно се оформя и утвърждава обликът на държавните институции, съставляващи действащата инфраструктура за управление на държавата.
Със завоюването на Египет от Рим, единствен управник на огромната римска държава станал Гай Юлий Цезар Октавиан, който с управлението си сложил началото на нов период в историята на Рим – периода на Римската империя. През 29 г. пр. н. е. Октавиан се върнал в Рим и отпразнувал разкошен триумф. Като предал триумвирския си сан, Октавиан получил от сената и комициите званието император.
Август получил званието велик понтифекс – върховен жрец на град Рим. Също така бил обявен пожизнено и за проконсул – командващ всички римски въоръжени сили. Под свое управление Август получил най – богатите и важни във военно – политическо отношение провинции – Галия, Илирия, Македония, Сирия, а Египет след завоюването му бил обявен за негово лично владение.
Като пожизнен проконсул Август не само командвал легионите и ръководил дейността на наместниците в провинциите, но получил право да набира войни за попълване на армията, да води преговори извън границите на империята, да обявява война и да сключва мир.
Вътрешната политика на Август имала ярко изразен класов характер. След края на гражданските войни Август започнал по всякакъв начин да подчертава привилегированото положение на римската сенатска аристокрация. Той се стремял да превърне в опора на своята власт римското коническо съсловие. Август предразполагал към себе си и римския плебс с раздаване на безплатно жито и парични подаръци, устройвал масови гладиаторски игри и внимателно следял настроенията на най – бедния слой от римското гражданство. Но той бил скъперник, когато трябвало да даде права на римски граждани, на лица, родени в провинциите, но все пак много знатни провинциали получили римско гражданство.
Август развил широка строителна дейност както в самия Рим, така и в други части на държавата. По времето на Август били взети специални мерки за постоянното снабдяване на огромния Рим с жито и вода. За снабдяването на Рим с жито се грижело специално административно лице – префект на аноната, а за снабдяването с вода – префект на водите.
2. Зрелищата и триумфа в градските пространства
С цел предоставяне на различни зрелища на римляните, в града бил построен огромен за времето си амфитеатър.
Колизеумът (на латински Colosseum) е най-пространният и най-великолепният от амфитеатрите в Древен Рим, започнат от Веспасиан и завършен 80 г. от Тит.
Той се издига в Рим, близо до двореца на Нерон, „Domus Aurea“, който е построен след опожаряването на Рим през 64 г. Името Колизеум му е било дадено към 8 век, заради намиращия се до него Неронов колос. Тази статуя е реконструирана по-късно от наследниците на Нерон и е превърната в статуя на Сол, богът на Слънцето, след като е добавена подходяща слънчева корона.
Археологическите проучвания доказват, че мястото около Колизеума е населявано от републиканския период насам, като има предположения и за по-ранни времена. Намерени са останки от множество сгради от тази епоха, намиращи се близо и около амфитеатъра. Известно е, че тези сгради са били иззети и разрушени след 64 г., когато Нерон решава да изгради там своята резиденция, заедно с изкуствено езеро и много вътрешни сгради и градини, за които черпим информация главно от древните автори.
Градът се нуждаел от амфитеатър, тъй като единственият такъв с частична каменна основа е построен от Статилий Таурус пре 29 пр.н.е. и е прекалено малък за разрастналия се град. Император Калигула (12-41 г.) започва работата по нов амфитеатър, но Клавдий (10-54 г.) я спрял, когато станал император. Нерон също отказал да “използва” старото съоръжение на Статилий и предпочел да има свой собствен амфитеатър на Марсово поле.
Смъртта на Нерон през 68 г. слага край на Юлиево- Клавдиевата династия и династията на Флавиите идва на власт. Император Веспасиан е признат от Сената за император през 69 г. Взел властта със сила, той иска да направи политически жест на помирение с римските граждани. Затова им връща по-голямата част от земите, които Нерон е завзел в центъра на града, и започва строежа на Колизеума на мястото, където преди се намирало изкуственото езеро, част от резиденцията на Нерон.
Строежът на амфитеатъра отнема десет години. Веспасиан започва работата през 72 г., а неговият син Тит го открива през 80 г. с тържествени игри, които продължават хиляда дни. В повечето случаи се приема, че сградата е изцяло завършена от Домициан, братът на Тит. При откриването на Колизеума през 80 г. от н.е., по време на игрите продължили 100 дена били избити повече от 5 000 животни: слонове, тигри, лъвове, лосове, хиени, хипопотами и жирафи. В амфитеатърът, по начало римско откритие, са провеждани игри, включително битки между животни (venationes), убиване на затворници от животни и други екзекуции (noxii), военноморски войни (naumachiae, чрез наводняване на арената), и битки между гладиатори (munera). Изчислено е, че около 500 000 души са загинали в тези игри. Богатите са задължени по закон, а и според очакванията на народа, да организират игри, както и да печелят благосклонността на гражданите. Организацията на зрелищата, която включва и разходите по тях, е обществен въпрос и се регулира от множество закони.
Говори се, че най-зрелищните стадиони и развлекателни съоръжения на света са повлияни от конструкцията на Колизея. Местата за сядане (cavea) са разделени на няколко части. Подиумът (podium), първата част, е предназначена за римските сенатори. Ложата на императора, направена изцяло от мрамор, също е в тази част. Над подиума се намира maenianum primum, част предвидена за останалите римски аристократи, които не участват в сената. Третото ниво, maenianum secundum, е разделено на три подчасти. Най-ниската (immum) е за богати граждани, докато най-високата (summum) – за бедни. Третата, дървена част (maenianum secundum in legneis), е най-горе, построена от Домициан, пригодена за „жени от най-нисък клас“. Вътре местата за сядане (cavea), изградени изцяло от травертин, сега са почти загубени. Част от пода на арената е зидан, а другата част е направена от дърво. Има мраморни украшения около подиума, по коридорите (vomitoria) и може би на нишите до главните входове на арената.
След първите две години от пускането на Колизеума, по-младият син на Веспасиан, бъдещият император Домициан, заповядва изграждането на подземия (hypogeum). Това е двуетажна подземна мрежа от тунели и клетки под арената, където са държани гладиаторите и животните преди началото на зрелищата. Множество тайни врати и входове предоставят лесен достъп до арената на животните и части от декорите, скрити в подземията. Голяма платформа, наречена hegmata, предоставя достъп на слонове и други огромни животни до арената. Под арената са помещенията, нужни за представленията. Когато в амфитеатъра имало диви зверове, около подиума се спускала предпазна ограда. Оградата имала дървени остриета на върха, за да не позволява на зверовете да се покатерят по нея. Местата за сядане (cavea) имат наклон от 37 градуса, с височината от 48,5 m, като дори най-горните редове имат добър изглед към арената.
Самото място на Колизея има своите предимства и недостатъци. Един от най-големите проблеми е дренажната система. Под дебелия слой пясък и наноси в долината на Колизеума, има масивен слой от глина. В Колизеума дъждовната вода е събирана от местата за сядане (cavea) чрез концентрични тръби и изливана през вертикални тръби в наземния етаж. Извън сградата, включително и площадът отстрани, водата е отвеждана от тухлен тръбопровод, който обикаля Колизеума на два метра дълбочина точно под основата. На правилни интервали по протежение на тръбопровода има кладенци, стигащи на 8 m дълбочина до друг, много по-голям тръбопровод, който също обикаля амфитеатъра. Този голям дренаж вероятно е бил свързан с голямата градска отводнителна мрежа, минаваща под Circus Maximus и вливаща се в Тибър.
Водата от вътрешната част на местата за сядане (cavea) и арената е събирана от вътрешен елиптичен дренаж околовръст на арената, който се влива в четири основни тръбопровода ,разположени на четирите входа по двете оси. Но оттам водата не отивала в големия 8 m дълбок дренаж, а се отлива чрез южния тръбопровод. По тази причина не е ясно дали всичките четири дренажа са свързани към този външен. Доколкото е известно, тези отводнителни канали са построени заедно с основите, излети от бетон в дървен кофраж. Основата на тези тръби е изградена от тухли и внимателно наклонена за правилно оттичане.
Големият размер на тръбите кара някои да мислят, че са били планирани още от началото като носещи голямо количество вода, необходимо да запълни арената за провеждане на naumachia, и че по-късно този проект е изоставен по времето на Домициан. Това обяснява и защо древните автори пишат за naumachiae в Колизеума. Ако сметнем, че амфитеатърът е построен от Тит и завършен от брат му Домициан, тогава би могло в него да се организират малки naumachiae по времето на Тит. Но по-късно, когато била построена подземната част на арената, това вече става невъзможно.
Четирите арки по осите на сградата са главни входове, и вероятно са били украсявани с малки портици и статуи. Останалите 76 арки са направени за лесен достъп до местата. Единствено 31 арки от външния пръстен, от XXIII-LIV, са останали непокътнати.
Полуколоните на приземния етаж са в дорийски стил, тези на втория – йонийски, и на горния – коринтски. Атикът е разделен на плочи от коринтските колони, като има правоъгълен прозорец на всеки две колони. Древните автори споменават, че по протежение на целия атик върху тези плочи са закрепени поредица от бронзови щитове (clipea).
Арките са 4,2 m широки и 7,05 m високи на приземния етаж, докато на най-горния са само 6,45 m високи. Цялата височина на сградата е 48,5 m, включвайки корнизите между етажите и атика.
Арената, където са провеждани представленията, гладиаторските игри и ловните сцени, е елипса с оси 76 m на 44 m и e направена от дърво, покрита с жълт пясък, пренесен от хълма Monte Mario. За строежа на сградата са използвани около 100 000 m3 травертин от кариера близо до река Тибър. За тази цел е построен път от кариерата до Рим. Използвани са също туфени блокове, тухли и цимент. Комбинацията от различни материали подобрява еластичността на цялата сграда: основните пиластри са направени от травертин, радиалните стени от травертин и туф, сводовете са отлети от цимент, стените са измазани и боядисани в бяло и червено, но по-голямата част от замазката днес е изчезнала. Входовете са украсени с картини и мазилки, които почти не са оцелели през вековете.

Колизеумът е заобиколен от павиран с големи травертинови плочи площад, ограничен с камъни, положени с лек наклон навътре, които се предполага, че са били опорни камъни на въжетата, поддържащи велариума. Отвъд тези камъни започвала улицата, павирана с големи сиви блокове от базалт.
Площадът около Колизеума вероятно е единственото място в Рим, запазило същата височина, на която е било и в древни времена. Принципно нивото на стария Рим е с 8-15 метра по-ниско от това на днешния, като средно годишно то се е покачвало с 7,5 mm. Но все пак големите каменни плочи около Колизеума са същите, по които са ходили и древните римляни.
Римският форум (Forum Romanum, въпреки, че римляните са го наричали по-често Forum Magnum или просто Forum) е бил центъра около, който древния Рим се е развивал. Бил е средището на търговията, религията, проституцията, съдебната система.
Римският форум включва следните големи монументи, сгради и руини:
Храма на Кастор и Полукс
Храма на Ромул
Храма на Сатурн
Храма на Веста
Храма на Венера и Рома
Храма на Антоний и Фаустина
Храма на Цезар
Храма на Веспасиан и Тит
Храма на Конкорд
Базилики
Базилика Емилия
Базилика Юлия
Базилика на Максентий и Константин
Арката на Септимий Север
Арката на Тит
Арката на Тиберий
Арката на Август
Ростра, трибуната, от която политиците изнасяли речите си на римските граждани.
Куриа, мястото на Римския сенат.
Табулариум

3. Отражение на християнската религия в културата на градовете
През 4 век християнската религия се превърнала в официална религия в могъщата Римска империя. За разлика от древните вярвания, християнството било пропита от идеи за върховенството на един бог, който е станал човек, и напомняло на вярващите, че всеки е смъртен, че тялото е тленно, внушавало презрение и отрицание на всичко земно. Християнството се противопоставяло ярко на заветите на древната религия и на целия античен светоглед. Старите митологии явно били здраво вкоренени в психологията на хората. Малко след налагането на новата религия, езичеството продължавало да оказва влияние върху битието, отношенията, културата, обичаите, изкуството на Византия. Свободната мисъл на античния човек се опитвала да обоснове по пътя на разума неразбираемите догми, като тълкувала в алегорична форма езическите и християнските митове.
В течение на времето обаче, строгите църковни богослужения изместили езическите обреди. Обичаите придобили морала на християнството. Нравите казали отражение и на изкуството, като неотменен елемент на обкръжаващата среда.
Римското строително изкуство след 4 век било неразривно свързано с църковните обреди. Богослужението било символично действие, което напомняло на вярващите историята на човешкия род така, както тя е разказвана в Светото писание. На всяко движение и жест на свещеника, на всеки прочетен текст или прозвучало песнопение се гледало като на намек за едно или друго събитие от свещената история. Но византийското богослужение явно не си поставяло за задача да създава пред очите на свидетели измамното впечатление за легендарни събития, както това по-късно станало обичайно в средновековните мистерии. Също и изобразителното изкуство се отказвало от вярното подражание на видимото и се стремяло да разкрива същността на света чрез символи. Всичко това не означавало обаче, че в произведенията си византийските майстори не са проявявали наблюдателност и истинско поетично вдъхновение.
Възникването на Римското строително християнско изкуство е твърде сложен процес. То не се е създало в резултат само на жизнения опит на римляните, а имало и многовековна културна традиция. Римското строително християнско изкуство е сложен синтез между култури, различия и обичаи. Главните източници, подхранващи римското изкуство, били древна Гърция и Изтокът.

4. Градоустройство на римските градове на Балканите
Първа стъпка при установяването на цивилизация от “римски тип” на Балканите било изграждането на пътна мрежа за нуждите на армията, в основата на която лежали двата пътя, прокарани от траките, които сега римляните назовават: Виа Сингидунум и Вия Егнация
. Вторична система от пътища пресичала планините, а един голям път следвал течението на река Дунав. Пътните платна били покривани с големи каменни плочи, части от които могат да се видят и до днес в Родопите, около Мелник и на други места. Разположените около пътищата тракийски селища се развили и били устроени по римски маниер: с правилна планировка, водоснабдяване, канализация, обществени сгради. Обичайната големина била около 25 кв. хек., а формата правоъгълник, пресечен от две улици “кардо” север-юг и “декуманос” изток-запад, успоредно на които се развивали всички останали. В центъра бил форума, около който се групирали обществените сгради: преториума, базиликата (съдебната сграда), булевтериона и храмовете. Втори форум, т.н. “форум транзиторум”, играел ролята на търговски център на града.
На тази градоустройствена схема били подчинени и съществуващите от древността тракийски селища: Сердика, Тримонциум, Лихнида, Пауталия, Адрианопол, Филипи, Берое, Скупи, Стоби, Хисар; градовете по Дунав: Рациария, Ескус, Нове, Ятрос, Приста, Дорусторум, градовете, пазещи проходите и стратегическите пътища през планините: Никополис ад Иструм и Никополис ад Нестум и др.
През 29 г. пр.Хр. римляните покоряват окончателно племето на сердите. Те преустройват Сердонполис, който за три века се превръща в типично римско, благоустроено селище. Градоустройствената му схема се развива около две главни улици: Кардо принципалис (север-юг) и Декуманос принципалис (изток-запад), успоредно на които се прекарват останалите улици, носещи според ориентацията си същите названия: кардо и декуманос. Там, където се кръстосвали двете главни улици, бил форумът, ограден с колонади, около него били разположени обществените сгради: булевтерионът, базиликата, преториумът (познат още и като дворец на Константин Велики), ротондата, посветена вероятно на Ескулап и Хигия и др. Градът бил водоснабден и в него била построена прочутата сердикийска минерална баня.
На изток, извън градските стени, се простирал некропола, където през V-VІ в. била издигната базиликата “Св. София”. На юг, в склоновете на Витоша имало манастири и там вероятно се издигала Сердикийската базилика, в която през 343 г. се състоял един от Вселенските събори – Сердикийският. В околностите на града имало и многобройни вили, обитавани от неговите богати жители.
  Продължавайки живота на тракийското селище, наименувано от македонците Филипопол, римляните го благоустрояват, запазвайки съществуващата структура върху три от хълмовете на града, откъдето идва и новото му название. В подножието на Трихълмието те построяват стадион, а от южната му страна форум, заобиколен с търговски сгради, амфитеатър, голяма баня. Обилието от архитектурни детайли говори за високото качество на архитектурата на сградите, а наличието на два амфитеатра, за равнището на културния живот в този голям търговски град, център на плодородна Тракия.
През първи век на Балканите от Изток идва една нова религия – християнството, и те стават първите християнизирани земи на Европа. През 4 век тук (в днешния град Ниш) се ражда и император Константин Велики, който през 313 г. с Миланския едикт признава християнството за равноправно с останалите религиозни системи, съществуващи в Империята. През ІV в. император Теодосий І отделя Източната Римска империя от Западната Римска империя. Затова от времето след ІV век говорим за ранно-византийска архитектура по българските земи, въпреки че голяма част от нейните паметници не винаги могат да бъдат отличени от римските. Разделителната черта създава сакралната архитектура на християнството. Най-големи и представителни сгради са християнските храмове. Тяхното формиране като обособен архитектурен тип е дълъг и сложен процес. Той води началото си от времето на възникване на първите християнски общини и илюстрира най-ярко процеса на възникване и развитие на архитектурната типология, тъй като именно сакралната архитектура е натоварена с най-много смислови значения.
Заключение
Извори за историята на древния Рим са паметници на материалната култура, древни писмени паметници и литературни паметници. Паметници на материалната култура на римляните първоначално са открити по долното течение на р.Тибър. Там са намерени и паметници на други племена населявали Апенинския полуостров и крайбрежието на Средиземно море. Тези паметници ни позволяват да се запознаем с техническото равнище на римляните, с особеностите на икономиката и социалните отношения, както и с идеологията и политическата история на древна Италия и Рим. Триумфалните арки, останките от селскостопански комплекси – вили, развалините на огромния амфитеатър – Колизея, и на други сгради от същия тип ни позволяват да си представим конкретния, развиващ се материален свят на древноримското общество. Големият брой скулптори, мозайки, фрески и други паметници на изкуството, покъщнина, оръжие, вериги за роби и т.н ни дават възможност да си представим външния вид на римляните, техните обичаи и бит. Важен източник за историята на римската държава са и многобройните надписи, те са разнообразни и разноезични. Най древните от тях са написани на етруски език. По-голямата част от надписите достигнали до нас са на латински език, най-старите от тях не са много. Повечето надписи са от епохата на империята/І-ІІІв. от н.е/. Латинските надписи могат да бъдат разделени на официални и частни. Пример за официален надпис е съобщението за сенатския декрет от 186г.пр.н.е. Многобройни са и частните надписи, надгробни, посвещения на богове, устави и т.н; повечето от тях дават ценен материал за битовата история, социално-икономическите отношения, идеологията, юридическата практика. Най-известен е Бурунитанския надпис от Северна Африка. Древните текстове са били записвани и на папироси. Текстовете на папиросите се отличават с голям брой подробности и частни сведения. Друг важен исторически източник са надписите върху монети. Те помагат за точното датиране на събитията, отразяват политическия строй и идеологията на епохата.

Възстанието на Спартак

Въстанието на Спартак
Спартак е един от най- умелите пьлководци в античната древност. Войната водена от Спартак е обект на големи изследвания. Вьпреки че тоази борба започва като бунт Спартак успява скоро да сьздаде цяла армия, която променила мащаба на начинанието и превьрнала армията в конкурентноспособна на римските легиони. В армията на Спартак имало дори специални отряди от ковачи, които ковели орьжието.
Всички източници достигнали до нас говорят, че Спартак произхожда от Тракия. Той е гладиатор и роб в Римската имперя избягал от плен в 73г.пр.Хр. и през следващите две години води мащабно вьстание срещу Римската република. Неговият бунт демонстрира не само вьтрешната нестабилност в републиката, но и все още сьществуващото локално и регионално насилие, което е факт през цялата история на Рим.
Обикновено римските писатели се отнасят с враждебност кьм Спартак. Родом от Тракия той става римски войник, но изглейда след това дезерира. Древният историк Апиан донякьде хвърля друга светлина по вьпроса. В своите “Граждански войни” той пише, че Спартак воювал с римляните, но след това бил пленен от тях. Според неговите думи Спартак може би е би пленен по време на наказателните експедиции на Рим срещу македонците и траките. Тракийските племена се отличавали със своята храброст и с ревностната си привьрзаност кьм свободата и независимостта си. Те постоянно притеснявали римляните с дребни сбльсквания, дразнели ги с чести нападения. В продьлжение на пет години Рим се разправял свиреп с народите от северната част на Балканския полуостров. Вьпреки сьпротивата си в крайна сметка траките били разбити и подчинени от римската власт.
При такива обстоятелства Спартак може да е попаднал в плен, като вероятно е и предположението, че той е воювал на страната на римляните и по- кьсно е дезертирал. В крайна сметка той се озовава в плен и изпратен в гладиаторски битки.
Всички древни писатели наричат Спартак варварин. Между другото те наричали така всички племена от неримски и негрьцки произход. Не така обаче говори за него Плутарх, който забелязал, че този варварин се отличава с необикновената си смелост, физическа сила и рьст, както и че по ум и хуманност приличал на елин.
Естествено тези качества били забелязани и от самите римляни и Спартак бива изпратен в гладиаторското училище в Капуа. Много автори пишат за Спартак. Подобно на Ханибал той стоял пред вратире на Рим и преминал с войската си цялата територия на Римската република. Разбира се даните не винаги са достоверни и не дават точна информация за вьстанието, тьй като те пишели за него с предубеденост и омраза.
Акцията на Спартак в 73г.пр.Хр. Била напьлно неочаквана. Рим се намирал в крайно затруднено положение. На запад в Пиринейския полуостров бушувало вьстание. Това вьстание предвождано от Серорий, продьлжавало вече пет години. Положението не било по- добро и на изток в Мала Азия. Малоазиатските племена сьумели да се вьзползват от затрудненото полойение на Рим и подкрепяйки Матридат те сьщо се изправят срещу римската власт. Нещо повече- двамата рьководители на вьстанията (Матридат и Серторий) сьумели да сключат сьюз помежду си срещу Рим като в сьюза взели участие и Средиземноморските пирати. Имено тези пирати сьумяват да разбият Марк Антоний. Точно в това положение на републииката Спартак започва своето вьстание.
Фактите за началото на вьстанието са твьрде обьркани. Знае се че от гладиаторската школа, която подготвяла гладиаторски двойки в резултат на заговор избягали 78 гладиатора. Веоятно този заговор е бил добре подготвен, като в него вероятно участват доста по голям брой заговорници. Сведенията са различни. Плутарх говори за 200 души. Според него заговора бил разкрит и успели да избягат само 78 гладиатора. Избягалите приели за свое убежище височините на вулкана Везувий, кьдето се укрепили и избрали помейду ситрима рьководители: Спартак, Крикс и Еномай. По недостоверни данни последните били от келтски или германски произход. По сведение на Апиан за главен водач е бил избран Спартак, а Крикс и Еномай били негови помощници. Веоятно тези сьбития са се случили през лятото на 74г.пр.Хр.
В началото сенатьт не обьрнал внимание на бягството на гладиаторите, тьй като силите и били сьсредоточени кьм Серторий, Матридат и пиратите. Такова сведение получаваме и от Орозий. Апиан пьк говори за презрението с което римляните гледали на 78- те гладиатори и по този начин те били подценени. Темистий пьк пьк отбелязва, че гладиаторите „отначало предизвиквали насмешки сьс своето начинание”. Всички тези сьбития работили в полза на Спартак и бунтовниците, които имали на разположение цялата есен и зима за да организират и увеличат силите си. Активната борба започнала едва в 73г.пр.Хр.
С помощта на помощниците си Спартак постоянно безпокоял империята с постоянните си набези, като сьщесвременно набирал и нови войници от роби, гладиатори, разбойници, а както казва Апиан, от “свободни граждани от италийските поля”. Според свидетелство на Флор, писател от Iв. Преди започването на нападателната война, се сьбрали кьм 10 000 души. Сега вече Рим макар и кьсно проумял опасността и се започнали активни действия срещу Спартак.
Срещу Спартак била изпратена 3 000 армия от легионери водени от претора Клодий. Всички изходи на лагера на Спартак били затворени, но благодарения на изкусните умения на Спартак като пьлководец той сьумял да постигне победа. Армията на вьстанниците успяла да пробие обрьча и да изненада Клодий в грьб. Положението на гладиаторите било изключително тежко. Пьлни с решителност “по добре да загине от желязо отколкото от глад” Спартак заповядва на отряда си да се спусне през нощта от скалата сьс стьлби, изплетени от лозови прьчки. При изпьлнението на задачата само един загинал.по този начин бунтовниците излезли в тила на противника. По сведение на Фронтин Спартак предизвикал такьв страх у Клодий, че цели кохорти били принудени да отстьпят от шепа гладиатори. Смелостта и находчивостта при провейдането на тази операция дотолкова изтькнали този епизод, че за него сьобщават мнозина римски автори: Путарх, Фронтин, Флор и др. След победата цялата Кампанска провинция била вьв властта на Спартак. В сьсщото време армията на вьстанниците непрекьснато се увеличавала.
През есента на 73г.пр.Хр. Рим подготвил нова експедиция срещ Спартак под началството на претора Публий Вараний. С вече голямата си войска Спартак вече мойел да приеме открита битка, която отново завьршила в негова полза, като за малко дори самият Вариний не попаднал в плен. Някои свидетелства говорят, че дори римската армия се сьпротивлявала и не умирала от желание да се бори срещу Спартак. Дори се говори и за случаи на дезертиране от редиците на римските легиони и в преминаването кьм лагера на вьстанниците, които мейду впрочем Спартак не винаги е приемал. “ Сега – казва Плутарх – Спартак бил могьщ и страшен, и раздразненият, не само поради срама и позора от вьстанието, сенат изпраща срещу робите двамата консули от 72г.”.
Новата фаза на вьстанието се отличава не само с неговото разширяване кьм южна Италия, но с появата на пьрвите признаци на прелом сред вьстаниците. Разногласията, които вьзникнали между Спартак и Крикс, са вьв врьзка с вьпроса за по нататьшния план на борбата и за плана на по нататьшните походи. Докато Спартак обединявал елините, Крикс обединявал галите и германците, и тези два лагера били вьв взаимна вражда. Разбира се едва ли вьв войската на Спартак е имало само елини. Според сьобщение на Плутарх Спартак обединявал вьв войската си и гали. Крикс настоявал за поход срещу самият Рим и за продьлжаването на завладяването на римските области. Крикс продьлжил по своя план докато Спартак се придьржал кьм пьрвоначалната идея и се отправил на север. Той отминал Рим и се отправил кьм Алпите.
След вестта за разногласията Рим започнал енергично настьпление срещу Спартак. Срещу него потеглили двама римски консули. Тук Спартак отново показал завидни умения и успял да спечели попеда, което му отворило пьтя кьм Галия. В битката при Мутина Спартак отново разбил войските на проконсула Касий.
Големи били трудностите на сената да открие не само опитен пьлководец, но и човек, който да има курайа да се изправи срещу Спартак. Такьв се намерив в бьдещия консул на Рим Марк Крас. Той успява да мобилизира голяма армия. Благодарение на своята жестокост Крас успял да убеди армията си да воюва срещу Спартак. Той се разправил с армията си посредством т.нар. децимация (смьртно наказание за всеки десети човек в строя, които не искалим да се бият или се биели лошо). В пьрвата битка Спартак отново успял да спечели победа. Цялото лято на 71 г.пр.Хр. минало в несполучливи за Крас сбльсквания. Целта на Спартак била да изведе хората си извьн границите на империята, откьдето всички да се приберат по родните си места. Като истласкал Спартак на Брутийския полуостров, Крас решил да изолира бунтовниците с грамаден ров, стена и ограда, прокарани през целия провлак и да не допусне врьщането им на север. Разтревожен римският сенат решил да повика в помощ на Крас Помпей от Испания и Лукул от Мала Азия. Това сериозно затруднило Спартак, който влязьл вьв врьзка с киликийските пирати, но в крайна сметка вторите не изпьлнили обещанието си да превозят бунтовниците през пролива от Италия до Сицилия и по този начин предали Спартак и хората му.
След неуспешни опити да води преговори с Крас за печелене на време и притиснат от липсата на провизии Спартак се принудил да опита чрез пробив в укрепленията на империята. В една снежна нощ начинанието на Спарак успяло и били превзети укрепленията на Крас. В изровения от Крас ров, който изолирвал Спартак от север, вьцтаниците започнали да хвьрлят горящи факли, причинявайки с това голяма тревога у врага. Накрая запьлвайки рова с дьрвета, сьчки и трупове на коне, Спартак пробил укрепленията, извел войските през рова и разбил отредите на Крас. Това отворило пьтят на бунтовниците на север, но при вьзникнали нови разногласия част от тях отново се отцепили. Научавайки за придвижването на Помпей Крас решава да запази лаврите за себе си и предприема решителни действия. Спартак научава за идващите подкрепления, но не му остава друго освен да приеме неравната битка. Тази битка се оказва и решаваща в живота му, тьй като сам Спартак умира на бойното поле. Всички писатели единодушно разказват за геройската смьрт на Спартак. Апиан разказва как ранен в бедроето Спартак коленичил, поставил щита си отпред и продьлжавал да се бие с нападателите си, докато накрая не паднал. Плутарх сьщо разказва за героизма на Спартак. Според неговите думи, безстрашният тракиец “се устремил кьм самия Крас, но поради масата сражаващи се и ранени, не успял да се добере до него. Затова пьк той убил двама влезли в бой с него центуриони”. Дори Флор който описва вьстанието с нескрита злоба и скрьб от понесените поражения, бил принуден да отдаде заслуженото уважение кьм Спартак. Ето какво казва той: “Като нападнали внезапно, робите загинали от смьрт, достойна за храбреци, сражавайки се не на живот, а на смьрт, което било напьлно естествено за войските под началството на гладиатори. Сам Спартак, който се сражавал в пьрвите редици с изумителна храброст, загинал, както подобава само на велик пьлководец” (quasi imperator).
По сведение на Апиан 6 000 били заловени и обесени по целия пьт от Капуа до Рим. След смьртта на Спартак остатьците от неговата армия продьлжавала борбата. По сьобщение на Цицерон до нас е достигнало сьобщението, че един мальк отряд се дьржал дьлго време в брутийското градче Темаса. Едва в 62 г.пр.Хр. изпратеният отряд от Рим унищожил последните остатьци оа спартаковата армия

Войната за независимост на САЩ

Дълбоките корени на Американската революция могат да се открият още в началото на ХVІІІ в. Най-важно последствие от процеса на колонизоцията на Америка е интензивното развитиие на местното селско стопанство. В основен селскостопански район на бъдещите Съединени американски щати се превръща Юга, с неговите огромни плантации, които са безусловна собственост на английски аристократи или спекуланти, получили поземлената си собственост пряко от краля. Именно образуването и запазването на едрото феодално земевладение в американските колонии на Великобритания става главен социален проблем, доколкото създадената икономическа система лишава от замя много свободни американски граждани. Феодалното земевладение е важна пречка за стопанския напредък на страната поради ограничеността на възможностите за интензивно възпроизводство при феодалната система на собственост.
Исторически антипод на феодалното земевладение в Северна Америка е скуотърството, олицетворяващо и утвърждаващо копиталистическите тенденции в американската колониална икономика. Неговата база е наличието на огромни, все още незаети и необработваеми земи. Скуотърството, или произволното заселване на свободните земи, получава широко разпространение в кроя на ХVІІ в. В социално-икономическо отношение то непрекъсната умножава и засилва дребното фермерство, на което предстои да стане гръбнакът на бъдещата американска капиталистическа структура в сектора на селското стопанство. То е главна причина за англо-американския конфликт и става главен носител на демократичните преобразувания на американската икономика по отношение на селското стопанство.
Спорът за земята и противоречията в обществените взаимоотношения върху нея не са единствената сфера на зараждащия се конфликт. Важна икономическа предпоставка за него е и развитието на местната колониална промишленост и опитите на Англия да стре по законодателен път тази растяща тенденция. Мотивите на английските закони, насочени срещу американската промишленост са, че създаването на манифактури и други индустриални образувания в колониите уврежда интересите на английските фабриканти и търговци и намалява зависимостта на Северна Америка от Англия. Още от средата на ХVІІ в. английското правителство възприема строга политика на краен меркантилизъм по отношение на промишлеността и търговията в колониите. Чрез нея английската буржоазия се стреми да създаде опримални вътрешни и външни условия за извършващия се в нейната страна индустриален преврат.
Тези икономически явления спомагат за създаването на американската нация, като сбор от няколко националности. Съзнанието за общност и единство постепенно обхваща и културния живот.
Преминаването към новия етап в политическото развитие на американското буржоазно общество е предшествано от философско- идеологическо обянение и оправдание на отделянето, съпротивата и бунта. Изтъкнати американски мислители и теоретици, които започват да търсят правни и исторически основи за съпротивата срещу гнета и изграждат своите убеждения, позовавайки се на английския конституционализъм и парламентаризъм, на английската буржоазна демокрация и практика на свободно развитие на капитализма. Американската доктрина за правото на съпротива отначало се основава само на Библията и съчиненията на Джон Лок (основани на идеите за “естествени права” и “естествен закон”).
Първите масови демонстрации на недоволство са предизвикани от Акта за гербовия налог, който е най-тежкия от всички наложени дотогава данъчни задължения. Започва и бойкот на английския внос.
От 1768г. британското правителство настанява допълнителен брой войска от метрополията. В Бостън и Филаделфия – огнища на анти колониалното движение – са въведени допълнителни контингенти армия. Заедно с това водачите на “Синове на свободата” сформират доброволчески отряди.
През 1770г. антиколониалното движение на американското население преминава в нова фаза. Неин основен белег е изживяването на компромисните настроения сред част от колебаещите се в американската буржоазия и силно намаляване на влиянието на съглашателските сили вътре в пронивциалните правителства. Разкваритуваните в Бостън и Филаделфия английски войски стават причина за непрекъснати малки и големи инциденти между местната опълченска милиция и английските патрули.
По линията на перманентни конфликти идва прочутото “бостънско пиене на чай”. По онова време английската Остиндийска компания е в критично финансово състояние и отчаяно търси пласмент на застояла продукция чай. При пристигането на корабите в Чарлстън целия товар е конфискуван и запечатан в склад. Във Филаделфия и Ню Йорк не е позволено разтоварването на стоката и корабите принудително са върнати обратно. В Бостън съществуващият там Комитет за контрол на антианглийския бойкот и организацията “Синове на свободата” провежда предварителна агитация в целия град. През нощта след пристигането на корабите( 17 декември 1773г.), група дейци от”Синове на свободата” проникват в корабите и изхвърлят цялото количество чай в океана. В резултат на това през март 1774г. британското правителство издава 5 репресивни акта ( първия предвижда закриването на бостанското пристанище, втория лишава Масачузетс от правото да има свое конституционно изборно представителство, според третия заподозрените в антиправителствена дейност може без предварителни обяснения да бъдат подведени под съдебна отговорност от специално създадените съдебни органи на английската администрация, четвъртия продължава силата на Квартирния акт за статута на британските войски, а петия присъединява лежащите на северозапад от Алегейнските планини земи към отделната провинция Квебек и въвежда допълнителни религиозни и граждански свободи за населението на бивша Френска Канада, с което тя е противопоставена на другите колонии).
В обстановката на краен предел на революционната агитация от страна на “Синове на свободата” във Филаделфия на 5 септември 1774г. е свикан т. нар. І континентален конгрес. В заключителната му част английската политика е окачествена като “неконституционна, настраведлива и запрашителна за свободното развитие на американстите колонии”
През февруари 1775г. в Масачузетс е създадена комисия за изработване правилата на конституционната армия. С обсъждането на този въпрос се занимава свиканият конгрес на представители от Масачузетс на мястото на разпуснатата колониална асамблея. Той преминава в остри дебати между представителите на умереното крило и защитниците на по-радикални действия.
Докато заседава конгресът в Масачузетс, доброволчески отряди започват военна подготовка – организират складове за оръжия и провеждат военни обучения. Вдъхновители и ръководители са С. Адамс и Джон Хенкок. Генерал Хейдж издава заповед на британските подразделения да разоръжат дислоцираните около Бостън доброволчески отряди и да арестуват водачите им.
Британското командване се старае да запази в тайна военните приготовления, но представители на комитета за безопасност стриктно следят придвижването на английските войски. На 18 април британски войски с численост 700 – 800 войника се събират в Бостън, за да се отправят към Конкорд, но складовете за оръжия вече били разтурени от комитета за безопасност. Припасите в Конкорд били разпределени по близките селища.
Британските войски се отправят за Конкорд под прикритието на нощта. Много от командирите разбират за целите на операцията едва преди тръгване. В момента, когато английските отряди напускат Бостън, дежурен наблюдател на комитета за безопасност подава сигнал и куриерите на патриотите потеглят, за да съобщит за нападението. Когато те пристигат в Лексингтън, разположен на пътя към Конкорд, бият тревога и вдигат на крак местната милиция. Става въоръжен сблъсък, както и в Конкорд, където американците също съумяват да обърнат в бягство английските войски.
Резултат от събитията в Ленксингтън и Конкорд е мобилизация на нови отряди с численост над 1100 човека. Неголеми групи се крият навсякъде из домовете, дворовете, по улиците. Те обстрелват англичаните по целия обратен път от Конкорд. В това сражение американците използват тактиката на разпръснатия строй, заимствана от индианците.
Събитията от Лексингтън и Конкорд са въоръжено въстание против британското господство, начало на американската война за независимост.
Още преди законодателните мерки, конституиращи създаването на американски въоръжени сили, се сформира революционна армия, чиито войници с гордост се назовават “момчета на свободата”. Бостън, откъдето тръгват британските войски за разправа с американските патриотични сили, е обкръжен и обсаден от новосъздадените партизански отряди на Нова Англия.
В Ню Йорк организацията “Синове на свободата” ръководи завземането на арсенала, а след това организира милиционерски корпус, завзема в свои ръце митницата, складове с различни снаряжения и припаси, конфискува товарите на английските съдове, доставящи снаряжения за британския гарнизон в Бостън. Завзетите оръжия позволяват да се организират на много места доброволчески отряди, които започват партизанска война срещу Англия. През май 1775г. те дори се отправят към Канада, но тази акция се оказва несполучлива.
Три седмици след събитията в Лексингтън и Конкорд, във Филаделфия е открит ІІ Континентален конгрес, чийто делегати апелират за незабавни действия. На 14 юни 1775г. този конгрес приема постановление за създаване на регулярна армия и осигуряване средства за съществуването й. Той прави и решителна крачка за пълно скъсване с метрополията. Важен въпрос в работата му е изборът на главнокомандващ. Назначаването на Джордж Вашингтон за глава на комитета по изработване на правилата за въоръжените сили до известна степен определя избора. За главнокомандващ претендира и президентът на Континенталния конгрес Дж. Хенкок, който е един от лидерите на освободителното движение.
Дж. Вашингтон се оказва най-подходящ във всяко отношение. Той се отличава в Седемгодишната война като находчив военачалник. Всички го познават като противник на английската колониална политика. Това, че той е богат плантатор от Вирджиния, принадлежи към състоятелните аристократични кръгове и изповядва умерени възгледи, допада на консервативната част от Конгреса.
Предлагането на Вашингтон, а след това и избирането му за главнокомандващ, е важна политическа стъпка, осигуряваща привличането на плантаторите от Юга на страната на революцията. От друга страна това е изгодно за ръководителите на освободителното движение от Севера и поставя под контрол консервативно настроените политически дейци и вече съществуващите революционни отряди, разположени предимно на територията на Масачузетс.
На 15 юни конгресът издава постановление за създаването на въоръжените сили и избира Вашингтон за главнокомандващ, а два дни по-късно още неорганизираните части встъпват в сражение с британските войски. След събитията в Лексингтън и Конкорд английските отряди се разполагат на стратегически изгодната позиция Банкърз Хил – над Бостън, а след това по неизвестни причини я напускат. Тогава американците заемат тази височина и за една нощ там построяват укрепления. Британските войски под командването на генерал Хейдж на три пъти атакуват американците, за да завземат отново височината. Сражението помага на много колебаещи се членове на Конгреса да преминат на страната на революцията, а други – обратно, ги праща в лагера на противниците й.
Идеята за независимост в Америка става все по-популярна и това се осъзнава от все повече делегати на Конгреса. Но под влиянието на консервативно настроените деятели, страхуващи се, че падането на властта на Англия ще доведе до анархия в колониите, е предприет последен опит за примирение.
След Лексингтън, Конкорд и Банкърз Хил колониите фактически се оказват в състояние на война с Англия. Окончателното скъсване с метрополията става почти неизбежно и ръководителите на освободителното движение пристъпват към обсъждане на въпроса за статута на колониите. Логиката на събитията ги довежда и до проблема за независимостта. Те не са в състояние да се противопоставят на натиска на радикално настроените делегати, настояващи за активни действия.
Прелом в настроенията на американците настъпва през 1776г. след публикуването на памфлета на Томас Пейн “Здравият смисъл”. Авторът е англичанин, но и в родината си е известен като защитник на демократическите възгледи.
През пролетта на 1776г. Конгресът пристъпва към осъществяване на мероприятия, чиято крайна цел е провъзгласяването на независимостта. На 10 май е одобрена резолюция, предложена от Дж. Адамс и препоръчваща всички колонии да организират собствени органи на властта, независими от британската корона. На 15 май тази резолюция е допълнена с преамбюл, гласящ, че всяка власт, произлизаща от метрополията, трябва да бъде напълно ликвидирана и новото правителство трябва да се опира само на властта на народа от колониите. Приемането на тази резолюция и преамбюла към нея е важна стъпка към провъзгласяването на независимостта .
Скоро става ясно, че въпросът за независимостта все още не е решен. На 7 юни 1776г. делегатът от Вирджиния Ричард Хенри Ли внася за разглеждане в Конгреса резолюция, която развива одобреното предложение на Дж. Адамс. Резолюцията на Р.Х. Ли има три пункта:
Съединените колонии са и по право трябва да бъдат свободни и независими щати; те се освобождават от всякакви задължения към британската корона и всички политически връзки с Великобритания трябва да бъдат прекъснати;
Незабавно да се вземат най-ефективни мерки за сключване на съюзи с други държави;
Необходимо е да се подготви и предаде на колониите за разглеждане и изпробване план за създаване на конфедерация.
Резолюцията на Ли не се поставя веднага на гласуване, а се взема компромисно решение да се отложи до 1 юли окончателното решение, за да се даде възможност на делегатите на Конгреса да получат инструкции. Създадена е комисия в състав Томас Джеферсън, Бенджамин Франклин, Джон Адамс, Роджър Шърман и Робърт Ливингстън, която до тази дата да подготви Декларация за независимостта. След това е избрана комисия за изработване “Членовете на конфедерацията” и трета комисия за обсъждане възможните съглашения с други държави.
На 1 юли 1776г. Континенталният конгрес пристъпва към обсъждане на въпроса за провъзгласяване на независимостта. Макар за подготовката на Декларацията за независимостта да е създадена комисия, тя всъщност е написана само от Джеферсън. Тя е първият в историята официален държавен документ, който провъзгласява принципа на народния суверенитет като основа на държавното устройство. Декларацията признава на народа правото му на въстание.
Не само идеите на древните автори, английските философи и френските просветители са определили светогледа на Джеферсън. Неговите възгледи, намерили отражение в Декларацията за независимостта, отчитат опита на самите американски колонии, техните собствени демократични традиции.
В съответствие с философските възгледи на Джеферсън Декларацията провъзгласява идеите на буржоазната демокрация: равенство на хората, тяхното естествено право на живот и свобода.
Декларацията за независимостта има ярко изразен революционно-демократичен характер. Нейното приемане започва с гласуването на резолюцията на Р.Х. Ли. Подготвеният от Джеферсън и приет от членовете на комисията проект на Декларацията за независимост е приет на 4 юли 1776г. Този ден става национален празник на американския народ.
Публикуването на Декларацията за независимост намира жив отклик не само в американските колонии, но и далеч зад техните границиц Тя вдъхновява борците срещу абсолютизма и феодалните порядки, зове към въстания и това е най-важното й значение.
Приетата в момент на най-голям подем на революцията, Декларация за независимост е породена от този подем и отговаря на стремежите на широките народни маси. Провъзгласените в Декларацията принципи напълно отговарят на интересите на националната буржоазия, влязла в съюз с плантаторите против старите порядки и господството на колониалната аристокрация. Националната буржоазия е заинтересована от революционните преобразования, за да премахне пречките по пътя си към властта.
Декларацията за независимост е призната за един от най-важните документи в американската история, свидетелстващи за героични дела и революционни традиции. Но наред с това трябва да се отбележи, че тя оставя в сила позорната институция на робството. В действителност Джеферсън предлага в проекта й да се забрани робството и търговията с роби, но по настояване на делегатите от Юга този пункт е премахнат.
Положенията на Декларацията за независимост не се отнасят за коренните жители на Америка и за жените.
Наред с дейността на ІІ континенталния конгрес важен етап за установяването на новата държавна власт е избирането на местни органи на властта (събрания и конвенти) на мястото на разпуснатите колониални администрации. Тяхната дейност е до известна степен под контрола на Комитетите за връзка и безопасност. С изработването на местните конституции, събранията стават по-самостоятелни в дейността си.
В съответствие с приетите нови конституции всеки щат разработва собствена система за управление. Променят се и хората в управлението. Губернаторите на щатите вече не се назначават от краля, а се избират чрез пряко гласуване и за определен срок от време измежду местните хора, имащи голямо състояние. На разположение на избраните губернатори са изпълнителни съвети, съставени от избрани известни личности.
В 10 от колониите законодателните събрания са съставени от две палати. Сенатът (горната камара) е избиран от представители на висшите слоеве на обществото.
Изработена е и общоамериканска конституция “Състав на конфедерацията и вечния съюз”, провъзгласяваща единството на щатите в борбата за утвърждаване на независимостта и отхвърлянето на монархическия строй. По същество тя е буржоазно-демократическа конституция. Предложена е от Б. Франклин през юли 1775г., но е отхвърлена под влияние на консервативните депутати. Приета е едва на 1 март 1781 г.
Съгласно “Състав на конфедерацията и вечния съюз” върховен орган е конгресът. Той се състои от 1 палата, депутатите в която се избират всяка година. Според тази конституция президент като представител на изпълнителната власт няма. Щатите запазват пълен суверенитет по много въпроси. Решенията на конгреса имат за тях консултативен характер. По много причини “Състав на конфедерацията” е “слаба” конституция. Една от основните й слабости е, че не дава на централната власт ефективни лостове за управление на страната.
В условията на военно време жизнено необходима е мобилизацията на материалните и човешки ресурси за успешна борба с вражеската армия. За централната власт – Конгресът, на когото се пада решаването на тази задача, тя се оказва прекалено сложна. Показателни за състоянието и характера на държавната власт в САЩ от времето на войната за независимост са средствата и методите, които използва Конгресът в икономическата и финансовата политика.
Новата държава изпитва остър недостиг на средства, които са необходими за издръжка на Конгреса и другите органи на централната власт. Най-големи разходи отиват за закупуване на оръжия, военни снаряжения и продоволствия за армията.
За да получи необходимите средства, Конгресът започва масово пускане на книжни пари. Въведена е нова парична единица – американски долар, чиято стойност се приравнява със стойността на испанския долар. Първото решение за пускане на книжни пари е взето през юни 1775г., почти една година преди провъзгласяване на независимостта. Към датата на провъзгласяването й вече са отпечатани 20 милиона долара. Войната бързо ги поглъща и общата сума на пуснатите от Конгреса книжни пари за целия период на войната за независимост възлиза на 226 милиона долара. Паралелно с това се пускат книжни пари и от щатите, общата сума на които не е по-малка от пуснатите от Конгреса. Необходимостта от финанси е толкова голяма, че нови пари се пускат всеки месец, а понякога и два пъти в месец. Континенталните долари наводняват страната и предизвикват огромна инфлация. За да се повиши значението на книжните пари, Конгресът приема постановление – те задължително да се ползват при всякакви плащания, включително плащането на налозите в щатите. Централното правителство се надява да изземе излишните книжни пари, да възстанови финансовия баланс в страната и да ликвидира инфлацията. За целта Конгресът пуска заеми, облигациите за които могат да се купят с книжни пари. За тези заеми отначало се плащат 4%, а по-късно 6% годишно. Освен това Конгресът пристъпва към пускане на сертификати, отиващи за нуждите на офицерите и войниците от американската армия.
Опитвайки се да облекчи финансовите трудности, Конгресът се обръща и към друг източник – задграничните заеми. Но и това не помага. Опасността от икономически крах нараства. Членовете на Конгреса си дават сметка за евентуалните катастрофални последствия от това и повдигат въпроса за преразглеждане и преустройство на финансирането. По-рано основно финансово задължение на щатите пред централното правителство са паричните плащания за събираните данъци. Сега вече всеки щат се задължава да доставя в натура продоволствия и снаряжения, а също така и изплащането на заплатите в армейските части, дислоцирани на тяхна територия. При изпълнение на тези условия голяма част от дължимите пари се приспада.
Въпросът за финансовата политика на Конгреса е една от основните причини за разногласията между лявото и дясното крило на освободителното движение. Широките слоеве на населението – фермерите и занаятчиите са застъпници на “евтините” пари. Под тяхно влияние Конгресът се опитва да прокара мерки, фиксиращи цените и насочени срещу спекулата. Тези опити не се увенчават с успех. В крайна сметка финансово-икономическата политика на Конгреса се оказва в полза на консервативните групи – търговците, плантаторите и крупните земевладелци, повечето от които натрупват крупни състояния от войната. В резултат на постоянната борба в Конгреса по въпроса за финансово-икономическата политика, отразяваща противоречията между различните слоеве, в страната се създава безизходна ситуация. В тези условия привържениците на силната централна власт провеждат реформа във финансовото министерство. Тя се основава на твърди икономии и довежда до увеличаване на постъпленията от щатите, намаляване на федералните разходи, сключване на нови задгранични заеми. Всичко това е за сметка на основната маса от населението – фермери, занаятчии и други представители на дребната буржоазия. Трудността при осъществяване на реорганизацията е в това, че общественото мнение се отнася с подозрение. Действията на централната власт постоянно са в противоречие с политиката на щатите.
Слабостта на централната власт оказва пагубно влияние не само върху състоянието на финансите и икономиката. Тя пречи и за ефективно организиране на отпор на врага, мобилизация на масите за борба с Англия. Един от основните недостатъци на “Състав на конфедерацията” е липсата на съществени изменения в положението на трудовите маси. Безправни остават индианците и негрите, от което се възползват противниците на американската независимост. Англичаните убеждават индианците, че само те се грижат за тях, а САЩ са заинтересовани да завземат земите им и няма да се спрат и пред физическото им унищожение. Тази агитация има резултат. Англия успява да склони повечето индиански племена да минат на нейна страна.
Аналогична е политиката й спрямо чернокожите. В самото начало на войната британското командване обявява, че негрите, които се сражават на страната на Англия, ще получат свобода. Това обещание довежда много негри в английската войска.
Във връзка с необходимостта от попълване числеността на американската армия Конгресът и американското командване са принудени да преразгледат отношението си към участието на негри в континенталната армия и да обявят за набор на негърски войници. Много негри участват и преди това във войната за независимост в състава на партизански отряди.
Най-прогресивните кръгове на американската буржоазия много преди войната за независимост са против системата на робството. Активен привърженик на отменянето му е Б. Франклин. Той е и участник в първата организация за борба с робството през 1775г. Съмишлениците на Франклин обаче са малцинство в Конгреса и войната не донася свобода на негърското население. Дори много от ветераните – негри са върнати като роби след края на войната.
Негърският въпрос е един от най-показателните примери за това как, нежелаейки да проведе решителна демократизация, Конгресът, т.е. правителството на буржоазията и плантаторите, сам пречи за повишаване боеспособността на американската армия.
Войната за независимост е не само война срещу Англия, но и гражданска война срещу вътрешните врагове, които в някаква степен са свързани с британската корона и олицетворяват контрареволюцията. Наричат ги тори или лоялисти. Те саботират решенията на революционната власт, развиват терористична дейност срещу привържениците на независимостта.
В отговор на саботажите и враждебните действия на лоялистите патриотите започват безпощадна борба с привържениците на Англия и всички, които са заподозрени в симпатии към метрополията. Още през 1776г. Конгресът приема решение за разоръжаване на лоялистите, за лишаването им от някои граждански и обществени права – лишаване от право на глас, забрана за заемане на държавни длъжности (съветници, адвокати, свещеници, лекари, учители и т.н.).
Съществуват цели армейски части, сформирани от лоялисти, които се сражават по-ожесточено и от английските. Освен тях през цялата война за независимост в тила на патриотичните сили действат контрареволюционни банди, чиито действия са особено жестоки.
Главни сили в преследването на лоялистите по места са комитетите за безопасност. Те издават заповеди за арестуване и наказание, съставят “черни списъци”, в които влиза всеки, който е заподозрян в сътрудничество с Англия.
Комитетите за безопасност, заедно с новосъздадените органи на властта, практически изпълняват ролята на диктатура. Те предшестват създаването на новите правителства на щатите и в много от тях остават да функционират и след създаването на правителство. Като органи на новата власт на народа комитетите за безопасност изиграват изключително важна роля в борбата с контрареволюционните сили.
Колкото и важна да е ролята на комитетите за безопасност, решаващо значение за изхода на войната за независимост имат действията на въоръжените сили на младата американска армия под командването на Джордж Вашингтон. Той стига до заключение, че е необходимо да се създаде единна континентална армия, а не във всеки щат отделна, и се обръща към Конгреса за вземане на съответни решения по въпроса.
Военните действия започват на 4 март 1776г. при Бостън. Там е записана и първата от многото победи на младата американска армия. Тя наброява малко над 20 хиляди души и се характеризира с голямо текучество. По численост и организация британската армия превъзхожда американската, но последната е с много висок боен дух.
На 20 януари 1783г. след сложни дипломатически преговори между САЩ и всички европейски държави, Англия, Франция и Испания подписват предварително съглашение, а на 4 март Англия обявява прекратяване на военните действия. В Америка текстът на съглашението е получен на 13 март, а на 11 април конгресът също провъзгласява края на войната. След внасянето на незначителни поправки в предварителното съглашение на 3 септември 1783г. в Париж е подписан текстът на окончателния договор. Той е ратифициран от Конгреса на 14 януари 1784г. и след размяна на ратификационните документи на 12 май 1784г. встъпва в сила. Мирният договор с Англия юридически потвърждава американската независимост.
Победата във войната срещу Англия е триумф за младата американска република, извоювала независимостта си в продължителна и упорита борба. След войната пред Съединените щати застават редица сериозни проблеми по нормализирането на вътрешния живот: преодоляване на икономическите трудности, приемане на мерки за укрепване на държавното устройство и др. От решаването им зависи съдбата на извоюваната независимост. Положението се оказва по-трудно от времето на войната. Американската икономика е в тежко състояние. Стопанството на страната е в упадък. Хаосът в сферата на финансите заплашва с крах цялата система. Инфлацията от военните години не само продължава, но и се задълбочава. Особено трудно е положението на дребните фермери и занаятчии, които масово се разоряват. Голяма част от населението задлъжнява и затворите в много щати се напълват с длъжници. Това предизвиква растящо недоволство сред народа. Започват нападения над щатските съдилища. На много места се провеждат събрания, които получават названието народни конвенти. На тях се приемат резолюции, осъждащи присъдите за дългове. Недоволството на народните маси стига и до въстания. Представителите на господстващите класи са за потушаване на бунтовете, но са необходими и политически действия за успокояване на масите. Логичен резултат от това са някои отстъпки – увеличава се броят на либералните депутати и се постига намаляване на данъците, отмяна на осъждането за дългове, намаляване заплатите на губернаторите. Стига се до заключението за спешно преразглеждане на системата на властта. Тя трябва да се заздрави и централизира. Многократно звучи призив за изработване на справедлива конституция. През пролетта на 1787г. във Филаделфия се свиква конституционен конвент с президент Дж. Вашингтон. Създаването на конституция има за цел да установи в страната законност и порядък. Тя, по замисъла на създателите си, е призвана да заздрави господството на богатите и да им помогне да се избавят от ужаса на “неконтролираната демокрация”. Главна цел на учредяваната политическа система е запазването на частната собственост и поставянето на бариери пред революционното движение. Членовете на конституционния конвент виждат основното зло в демокрацията и се стремят да спрат политическата активност на масите. По същество това е крачка назад в сравнение с приетата по време на войната “Състав на конфедерацията”.
Конвентът във Филаделфия е открит в края на май 1787г. и продължава да работи в продължение на 18 седмици. Той изработва съвършено нов документ, който би трябвало да влезе в сила след подписване от 9 щата, т.е. 2/3 от САЩ.
През тези 18 седмици делегатите обсъждат конституционните основи на държавното устройство на страната, което трябва да установи нов порядък, гарантиращ власт на националната американска буржоазия и плантаторите, възглавили борбата на колониите против Англия.
Конвентът разглежда две предложения, така наречените “план Вирджиния” и “план Ню Джърси”. След подробното им обсъждане е одобрен “план Вирджиния”, който става основа за изработването на новата конституция.
Една от основните особености на изработената от конвента конституция е така наречения принцип за “разделение на властите”. Цялата система висши политически органи се дели на три звена: изпълнителна власт начело с президент; законодателна – Конгрес и съдебна – Върховен съд. Тези звена са взаимно свързани и се установява централизацията на властта.
Главата на изпълнителната власт – президентът се избира за 4 години и разполага с толкова големи пълномощия, че започва да се говори за “имперско президентство”. Той утвърждава решенията на Конгреса или ги отменя, ако Конгресът не ги прегласува с 2/3 мнозинство. Той е и върховен главнокомандващ, има право да помилва, да сключва договори с чужди страни, да назначава членовете на кабинета, висшите дипломатически представители, а също така и членовете на Върховния съд. Той е длъжен ежегодно да представя пред Конгреса отчет за състоянието на делата в страната.
Законодателните функции принадлежат на Конгреса, който има две камари: горна – Сенат и долна – камара на представителите. Конгресът на САЩ има право да регулира търговията и данъчните облагания, да въвежда митнически тарифи и да пуска пари. Само Конгресът има право да обявява война и да започва военна мобилизация.
Горната камара представлява интересите на крупните собственици. За нейните членове – сенаторите е установен 6-годишен изборен мандат, докато за членовете на камарата на представителите той е 2 години.
Членовете на Върховния съд се избират пожизнено. Той има право да отмени всеки закон, решение на Конгреса или договор, признавайки ги за неконституционни.
Създадената с новата Конституция политическа система е насочена към максимално засилване на централизацията чрез предоставяне на широки пълномощия на главата на изпълнителната власт – президента, горната камара на законодателния орган – Сената и на Върховния съд. Това е бариерата срещу демокрацията.
Конвентът обсъжда и избирателните права на населението. Отказвайки се от въвеждане на каквито и да е ограничения, той обаче и не възприема всеобщото избирателно право. Имуществените и други ограничения, залегнали отпреди в конституциите на някои щати, остават в сила.
Освен мерките с общополитическо значение, конвентът приема и редица решения в интерес на заможните слоеве на населението. Дълговете подлежат на задължително погасяване не с книжни пари, а с метални. Давайки право на централното правителство да пуска пари в обръщение, конвентът забранява на щатите по-нататъшни емисии.
След продължителни разисквания по представителството на отделните щати в Конгреса делегатите достигат до решение всеки щат да има по 2 сенатора. Камарата на представителите се избира по принципа на пропорционалност с броя на жителите като се отчита и 3/5 от робското население, макар то да няма избирателни права.
По въпросите на робството и търговията с роби се стига до бурни дебати. Но и Конституцията, както и Декларацията за независимост, практически оставя тази институция.
Към началото на есента Конституцията е окончателно редактирана и на 17 септември е представена на делегатите на конвента за подписване. На следващия ден тя е публикувана.
Обнародваната Конституция предизвиква остри спорове между привържениците – федералисти и противниците – антифедералисти.
За да влезе в сила, Конституцията трябва да бъде ратифицирана от 9 от 13-те щата – членове на Съюза. Тази мисия се възлага на щатските конвенти, чиито делегати се избират от местните събрания. Цялата страна се разделя и започва остра политическа борба. Федералистите организират събрания, демонстрации, излизат в печата, агитирайки за ратифициране на Конституцията. Най-активни в тази агитация са създателите на Конституцията Дж. Медисън, Дж. Джей и А. Хамилтън.
Противниците на Конституцията – антифедералистите нямат разработена политическа платформа, но правят всичко възможно, за да сплотят силите си срещу ратифицирането. Стига се и до улични сблъсъци. За мащабите на страната силите на федералистите и на антифедералистите са приблизително равни. По социален състав антифедералистите са по-демократични, но и много разнородни. Тяхната основна опора са фермерите, занаятчиите и дребните собственици и начело на движението им се оказват представители на буржоазията и плантаторите. Освен това, нямайки ясна програма, те се занимават главно с критика на Конституцията.
В хода на политическата борба около Конституцията важно място заема въпросът за правата на човека. В 10 от 13-те щата, в текста на местните конституции този въпрос е включен. Седем от щатите поставят като условие за ратифициране на федералната конституция включването на членове, касаещи правата на човека.
През 1789г. Конгресът е принуден да приеме 10 поправки към Конституцията, които влизат в сила от ноември 1791г. Те включват: свобода на словото, печата и събранията; право да се притежава и носи оръжие; забрана за разквартируване на войници в частни домове в мирно време; неприкосновеност на личността и имуществото и др.
Конституцията на САЩ е най-прогресивната за онова време. Тя установява буржоазно-републиканска форма на управление, свободна от феодално-монархически порядки, въвежда единна федерална власт.
Приемането на Конституцията и установяването на новата централизирана федерална система спомагат за укрепване на независимото държавно устройство на САЩ.
Американската революция започва през 1775г., когато в колониите избухва въоръжено въстание и завършва през 1783г. с подписването на мирния договор с Англия, потвърждаващ успешното завършване на войната за независимост. Пролог на революцията е освободителното движение от 1763 – 1775г., което е органически свързано с последвалите преобразования.
Толкова неразривно свързано с нея е и следреволюционния период 1783 – 1789г., съпроводен от задълбочаване на борбата между слоевете на населението. В резултат на приемането на федералната Конституция от 1787г. и нейното подписване през 1789г. господстващите слоеве съумяват да затвърдят своето положение и да стабилизират обстановката.
Едно от най-важните постижения на американската революция е ликвидирането на феодалните институции, колкото и слаби и неразвити да са те. Именно те са основна пречка за развитието на капиталистическите отношения. Войната за независимост (революцията) премахва препятствието и едновременно с това е радикално политическо решение на задачите на буржоазната революция. Американската революция е и антиколониална. Тя вдига на борба нисшите слоеве, нямащи собственост, бедните фермери, дребните занаятчии. Точно тези “низини”, враждебно настроени към владеещите собствеността и заемащи административни постове, са главната движеща сила на революцията.
На господстващата класа се налага да направи отстъпки и да лавира, така че в сложните условия на антиколониална борба да не отблъсне народа и да запази за себе си ръководната роля, контрола и революционната активност. В Америка тези, които в началото играят ръководна роля в революционното движение, практически я запазват за себе си до края, та даже и след революцията.
Провъзгласяването на демократични свободи е важен резултат на революцията. Един от най-важните проблеми на революцията е въпросът за земята. Демократизацията и в тази област има ограничен характер, протича под знака на укрепване на едрата собственост върху земята против интересите на дребните собственици. Приема се и аграрен закон. Земята се превръща в предмет на свободна покупко-продажба, става открита за свободно прилагане на капитала.
Революцията не изпълнява едно от най-важните социално-икономически преобразувания – премахването на робството във всички щати. Това довежда до гражданска война през 1861 – 65 г., която премахва изцяло робовладелската система. До тогава тя съществува като политически компромис между буржоазията на Севера и плантаторите на Юга.

Версайски мирен договор

Версайски мирен договор и новите европейски граници

С края на Първата световна война всякакви идеи за установяването на световния мир витаят из Европа. Франция кипи от мъст към Германия, не само заради голямата агресия, която Германия е проявила през войната, а също и заради по-ранни противоречия във френско-пруската война. Великобритания цели да увеличи територията си за сметка на Германия, В САЩ, президентът Уилсън подготвя план за запазване на мира в Европа, а през това време обикновените германски граждани се притесняват от предстоящите промени.Дейвид Лойд Джордж И Жорж Клемансо, представляващи Великобритания и Франция са основните инициатори на създаването на един от най-знаменитите договори в историята на Европа – Версайския.
Конвенцията в Париж се провежда в обстановка на приповдигнато настроение и демонстрирани надежди за справедлив и траен мир. Парижката мирна конференция се открива на 18 Януари 1919г. в Огледалната зала на Версайския дворец, в присъствието на делегации от 27 страни. В работата на конференцията не се допускат делегации на победените държави и на Съветска Русия. Присъстващите политици и държавници разполагат с множество сътрудници – експерти, консултанти, журналисти и други, чиито общ брой надхвърля 10 000 души. Мирната конференция продължава пет месеца. Всички важни политически и правни въпроси се решават от специалните органи на конференцията: „Съвет на десетте”, включващ държавните ръководители и министрите на външните работи на Великобритания, Франция, САЩ, Италия и Япония; „Съветът на четирите”, състоящ се от държавите ръководители на първите четири велики държави, и „Съветът на петте”, включващ само министрите на външните работи на петте велики сили – победителки (държавния секретар Лансинг, министрите Балфур, Пишон, Сонино и Шинга), и многочислени комисии на експерти, които подготвят основните материали за заседанията на посочените органи. Тези комисии провеждат над 1600 заседания, на част от които се разменят само несъществени заявления.Основните проблеми на мира се решават от Л. Джордж, Уилсън и Ж. Клемансо. Договорености­те, постигнати от тези авторитетни държавни мъже, имат определящо значение за решенията на конферен­цията. „Тримата големи” обсъждат стратегичес­ките въпроси на политиката спрямо Германия и спря­мо нейните бивши съюзници; отношението на победи­телите към новите реалности, появили се на терито­рията на Русия и на бившата Австро-Унгарска империя, съдбата на германските колонии и на арабските територии, в които след разпадането на Османската импе­рия се създава временно т. нар. „вакуум на Властта”, бъдещето на международната организация за сигурност и др.
В хода на дискусиите се сблъскват големи, интереси и още по-големи амбиции. Делегациите на малките държави нямат шансове да обърнат вниманието на „голе­мите” към жизнените интереси на нациите си и към потребностите на европейците в мирновременния пе­риод. Голямата политика, чийто център продължава да бъде Европа, трайно остава в ръцете на големите сили, Доминиращи са Великобритания, Франция и САЩ. Те не проявяват уважение към Италия и нейните територи­ални и прочие претенции. Дипломатите от Рим, вклю­чително министър граф Сонино, показват повече емо­ции, отколкото прагматизъм. Те не успяват да защи­тят интересите на Италия и поради това остават дъл­боко неудовлетворени.
Проблемите, обсъждани и решавани на международ­ната конференция, са много по-значителни от тези, които официално фигурират в дневния ред на пленарни­те заседания и на експертните комисии. Един от „неза­писаните” проблеми е т. нар. руски въпрос. Ще напом­ним, че непосредствено след Октомврийската револю­ция в Русия през 1917 г. Върховният съвет на Антантата одобрява започналите промени в Русия, с чувство­то, че ставащото там има общи черти с Френската революция.
В началото на 1918 г. обаче настъпват сериозни про­мени в политиката на Съветска Русия. На 6 януари с. г. правителството с декрет разпуска Учредителното събрание. На 8 януари с. г. III общо руски конгрес на Съ­ветите, към който се слива и III общоруски конгрес на селските депутати, приема Декларация за правата на трудещия се и експлоатиран народ, която обявява съз­даването на Руската социалистическа федеративна съветска република. Декларацията включва всич­ки издадени от правителството декрети и фактичес­ки ги ратифицира. Те действат до юли 1918 г., когато се приема първата съветска конституция. III общоруски конгрес на Съветите легитимира болшевиките като постоянна и пълна власт. Те концентрират в ръцете си изпълнителната, законодателната и контролната власт. Реално и пълновластно болшевиките започват да управляват не след 26 октомври 1917 г., а след 5 яну­ари 1918 г.
Предвид проявилите се нови реалности в Русия настъпва принципна промяна в отношението на държавите от Антантата към нея. Започналата Гражданска война в огромните руски територии пре­дизвиква съглашенските сили и САЩ да вземат отно­шение към нея, но преди Всичко с оглед воденето на Пър­вата световна война. Защото Англия, Франция и САЩ изпитват определени тревоги от „призрака на сепаративния мир между Русия и Германия”. В Лондон и Париж са убедени, че Октомврийският преврат е „работа на Германия”. Поради това още от октомври 1917 г. те подготвят планове за т. нар. чуждестранна интервен­ция в стратегически райони на Русия. Следва германс­кото настъпление през март 1918 г., което предизвиква Военния съвет в Лондон да вземе решение (март с. г.) за десант на японски части във Владивосток (април с. г.). В края на септември 1918 г. в Далечния руски изток се появява т. нар. съюзен експедиционен корпус, в със­тав: 28 000 японски, 7500 американски, 4000 канадски, 2000 италиански, 1000 френски войници и офицери. По-късно Япония увеличава контингента си до 75 000 ду­ши. Предвид развитието на чуждестранната интервенции и на север В Мурманск и Архангелск, както и по черноморското руско крайбрежие, т. нар. руски въпрос се превръща във въпрос на голямата политика.Ж, Клемансо е готов на крайни мерки – война срещу Съветска Русия (с участието на германски армии) за нейното унищожаване и установяване на равновесие на силите в Европа. Началникът на френския генерален щаб ген. Фош периодично осведомява „тримата големи” за хода на Гражданската война и настоява за решителни мерки срещу Съветска Русия. Л. Джордж и У. Уилсън, дълбоко враждебно настроени срещу съветската власт, обаче отчитат рисковете от подобна война. Първо, евро­пейските нации няма да приемат едно продължение на „голямата Война”, тъй като ле притежават нито физически, нито морални сили за подобно ново напрежение. Второ, държавите – победителки трябва да запазят оре­ола на защитници на световния мир и на правото на самоопределение – най-моралния принцип на следвоенни­те международни отношения. И трето, в съответст­вие с интересите на Великите сили и на техните реал­ни съюзници в самата Русия, трябва да се помогне стра­ната сама да се справи със своите проблеми, това не из­ключва намесата на Великите държави с материална помощ за всички противници на съветската власт, це­лящи да задушат и постепенно да унищожат тази власт. Л. Джордж уточнява своето виждане по поставе­ните проблеми в някои детайли. Той отхвърля съветс­ката система като всички други съюзнически полити­ци, но се отнася рязко отрицателно срещу намесата в руските работи. Той смята интервенцията за напразно губене на време и пари. В реч, произнесена на 16 април 1919г, британският премиер заявява категорично, че „предпочита на види Русия болшевишка, отколкото да види Англия банкрутирала. Впрочем британският дип­ломат ДЖ. Бюкенен споделя същото мнение. Малко по-късно той ще напише „нашата интервенция се оказа на практика- толкова неудачна, че беше осъдена по прин­цип, от всички като погрешна политика. При все това Военният и Върховният съвет на Антантата Вземат решение за развитие на чуждестранната интервенция. Главната цел на участниците В Парижката мир­на конференция – изработването и утвърждаването на мирните договори с победените страни отнема достатъчно време, тъй като се проявяват раз­лични подходи, концепции и виждания за наказание на победените. След петмесечна работа експертните ко­мисии и главно „тримата големи” постигат разбирател­ство по мнозинството основни въпроси на бъдещите договори. Най-важният – Версайският договор с Герма­ния се подписва на 28 юни 1919 г. Договорът, съдържащ 440 члена, разположени в 15 отделни части на тек­стовете, Вкл. първа част – устава на Обществото на народите, и осма част – Международна организация на труда, налага тежки условия на победената държава. На първо място, те променят териториалните граници на Германия. По клаузите на договора Елзас и Лотарингия се включват в границите на Франция. Саарската област се поставя под управлението на международна организация за срок от 15 години, Малки територии се продават на Дания (провинция Шлезвиг-Холщайн) и Белгия (районите на Айпен, Малмеди, Морене със 62 000 на­селение). Рейнска зона, разположена на 50 км в дълбо­чина на източния бряг и др. Рейн, се демилитаризира. Полша, чиято независимост Германия признава, а Парижката конференция оформя юридически, получава голяма част от Горна Силезия, Източна Прусия, гр. Познан и Познанска област. Град Гданск (Данциг) и терито­рията около него получава статут на свободен град под защитата на Обществото на народите, но в митни­ческите граници на Полша. По силата на Версайския договор Великите сили налагат създаването на т. нар. полски коридор, чрез който Германия се свързва с при­станището Данциг. Судетската област, в която живее компактно немско население от 3,5 млн., души, остава в границите на Чехословакия. По силата на мирния договор Герма­ния признава пълния суверенитет на Белгия, зачита независимостта на Австрия, уважава независимостта на Полша. По решенията на специалната комисия „Камбон” границите между Полша и Германия се определят по проекта на лорд Кързън.
В посочените клаузи на Версайския договор се извърша своеобразно „орязване” на териториалната цялост на Германия в полза на нейните съседи. Силно впечатление прави приетият принцип Полша да разшири тери­ториите си за сметката на Германия. В Полша остава да живее немска общност (около 200 000 души), а в Герма­ния – полска общност от 3 млн. души. Вероятно пора­ди това още в хода на подготовката на посочените кла­узи британският премиер, разтревожен от подхода по териториалните въпроси, изпраща писмо до У. Уилсън, в което отбелязва с тревога: „Не мога да си представя по-голяма причина за бъде­ща война от тази, че германският народ, който безспор­но се оказа една от най-жизнените и силни нации в све­та, ще бъде окраден от редица малки държави, като много от, техните народи никога не са изграждали стабилни правителства, а и всички включват големи маси немци, настойчиво желаещи да се присъединят към родината си.
Мирният договор задължава Германия да изплаща репарации в златна валута. Общата сума на репа­рациите не е уточнена поради острите противоречия между победителите. Франция например настоява да получи сума, равна на нейния национален бюджет, т. е. сумата на репарациите да бъде толкова голяма (800 млрд. марки), че да гарантира съответните плащания на франция към САЩ и процеса на икономическото въз­становяване на страната. Това искане не се приема. Великобритания предлага репарациите да се изчислят на 480 млрд. марки, а САЩ – 228 млрд. марки. Те обаче не желаят да засилят позициите на Франция, нито на отслабят така силно Германия, че тя да бъде затруд­нена в своето икономическо възстановяване за дълго време. Затова направените предложения не се приемат на Парижката конференция.
Споровете за репарациите продължават и след меж­дународната конференция. През 1921 г. Върховният съвет ма Антантата приема цифрата 132 млрд. златни марки. По този повод Уинстън Чърчил отбе­лязва със сарказъм: „Икономическите клаузи на мирния договор с Германия са толкова едностранни и необмис­лени, че стават безполезни и неизпълними” Впрочем, непосредствено след изплащането на първата вноска от репарациите (31 август 1921 г.) Германия, в която инфлацията достига астрономически размери, изпада в тежка финансова криза и моли победителите за отсрочка на следващото плащане, Франция реагира много остро, но се оказва неспособна да промени позицията на парт­ньорите, които приемат немската молба.
Версайският договор налага на Германия много стро­ги военни ограничения: армията т трябва да преви­шава 100 000 души, които може да набира по принципа на доброволността, т. е. Германия се лишава от право на Военна повинност. Държавата няма право да притежава военновъздушни и военноморски сили. Тя се лишава от правото да има генерален щаб, военни училища и ака­демии, и др. Тези ограничения отекват тежко в настро­енията на милиони немци, носещи в себе си уважение към Военната служба и униформа, свързващи авторите­та и силата на държавата си преди Всичко с военната сила. Предполага се, че този вид наказания на победена Германия създават условия за широко разпространено­то чувство за реванш, което в значителна степен ще определя външната политика на държавата.
Съобразно постановленията на мирния договор Гер­мания губи, всички права върху колониалните си владения – Руанда и Урунди в Източна Африка стават Владения на Белгия; Кионг – на Португалия; Того и Каме­рун се поделят между Британия и франция; Югозапад­на Африка, Нова Гвинея с островите Самоа – на Австра­лия и Нова Зеландия; Каролинските – Марцанскшпе и Маршаловите острови, както и полуостров Щандун в Ки­тай – в Япония.

По силата на чл. 231 от Версайския договор на Германия се възлагат всички отговорности за началото на войната и за материалните загу­би и разрушения: „Съюзените и сдружени правителс­тва заявяват, а Германия признава, че Германия и нейните съюзници са отговорни за причиняването на всич­ки загуби и щети, понесени от съюзените държави и тех­ните граждани в резултат на войната, която им беше наложена с нападението на Германия и нейните съюз­ници. В действителност Всички велики държави се готвят за войната и всички използват модерни за вре­мето си средства за унищожение на живата сила на противника и на неговия тил. По стечение на обстоятел­ствата Германия поставя началото на войната на За­падния фронт. С други думи въпросът за вината е далеч по-сложен от формулата, дадена във Версайския договор. Очевидно победителите смятат, че имат право да налагат вина и отговорност на победените
Версайският договор поставя германската нация, в изключително тежки икономически и морално-психологически условия. Той нарушава мярата на правното и на материално-финансовото наказание на победения, Въпреки че Германия носи по-голямата част от вината за започването на Голямата война. Договорът дълбоко наранява гордостта и достойн­ството на германската нация. Той оставя в нея чувст­во за несправедливо тежко наказание и съответно поражда желание за възмездие и реванш, което обхваща по-голямата част от германското население. Германците „са дълбоко потресени от наложените с мирното спора­зумение условия загуба на източните територии, тежко репарационно бреме и изискване да поемат пълната вина за избухването на войната, може да се спори до­колко „несправедливи” са исканията, но те обединяват като никога германците почти без оглед на партийна­та им принадлежност в общо недоволство, което усложнява и бездруго деликатното положение на правителст­вото, принудено да подпише мирния договор във Версай. Новата република с левоцентристка ориентация, обявена във Ваймар, се оказва под непрекъснатите атака на комунистите и на десните реваншисти.Силните чувства на неудовлетворение и желанията за реабилитация на каквато и да е цена се превръщат във важен морален фактор, гарантиращ по-късно разви­тието и обществената подкрепа на политиката на гер­манския реваншизъм. Предвид на това днес стават по­нятни думите на германския полковник Крибел, присъс­твал на подписването на Версайския мирен договор, с които той се обръща към победителите: „Довиждане, господа, среща след двадесет години!” Мирните договори с Австрия, България, Тур­ция и Унгария – Сенжерменски, Ньойски, Севърски и Трианонски, по принцип, изисквания и междуна­родни юридически положения не се отличават същест­вено от Версайския договор военните ограничения и тежките репарации създават множество сериозни зат­руднения за икономическото и политическото развитие на съответните държави. Териториалните промени, наложени чрез посочените договори, създават условия за остри междудържавни противоречия. Ньойският договор лишава България от Западна Тракия и от излаз на Егейско море (те се предават на Гърция), както и от над 2500 кв. км от западните територии, които оти­ват към Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Южна Добруджа остава под властта на Румъния. Сенжерменският договор задължава Австрия да признае незави­симостта на Чехословакия, на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство и на Унгария. Разделянето на Тирол и на Юлийска Крайна, на Истрия и на островите по далма­тинското крайбрежие обаче изпълва отношенията на Италия и на бъдеща Югославия с огромно напрежение. Румъния получава Буковина.
В процеса на изграждане на мирновременните отно­шения след Първата световна война, водещите държави от Антантата поемат ръководството на сложните проблеми на междудържавните отношения и специално на следвоенна Европа. Те се придържат Към постановките и клаузите на комплекса от договори и решения, създали Версайско-Вашингтонската система.
Групата европейски държави-победители – Велико­британия, Франция, Италия и Белгия, участници във Върховния съвет на Антантата, се чувстват задължени да отговорят на потребностите на Времето и да направляват политическите процеси в света. В своите амбиции те надхвърлят рамките на собствените си интереси и тези на самата коалиция. В полезрението на елита на победителите обаче не влизат новите дей­стващи лица в системата на международните отноше­ния, между които са малките европейски държави от Централна Европа и Балканския регион, както и различ­ните социални, политически и обществени движения, организации и общности.
Този елит няма положително отношение към новата за Европа и света съветска държава. От 1918 до 1922 г. той вече познава нейната политика и практика, влизаща в противоречие с традициите на стария Континент. По тази причина във външната политика на големите стра­ни съществува достатъчно ясна и определена анти-съветска линия. Тя се изразява в прякото и в непрякото участие на големите държави-победителки в чуждест­ранната интервенция в Русия, макар да не постигат единство по стратегическите въпроси. Англия. Франция и Япония имат разногласия по направленията на мате­риалната и военната подкрепа на антисъветските сили. Първите две европейски държави подкрепят армията на ген. Деникин и националистическите общности в Украй­на и Кавказ. Япония се Въздържа от такава подкрепа. Тя се интересува от Далечния изток. Британският политик У. Чърчил настоява интервенцията да продължава, а пре­миерът Л. Джордж търси пътища за разбирателство със съветското правителство.
Един от последните епизоди на Гражданската война в Русия е полско-съветската война, завършила с разгро­ма на Червената армия под Варшава и подписването на т. нар. Рижки договор (12 Октомври 1921 г.). По си­лата на договора Полша получава значителни терито­рии от Западна Белорусия и Западна Украйна, т. е. гра­ницата на Съветска Русия се премества силно на изток и този факт определя новите проблеми в полско-съветските отношения и противоречия.
Трябва обаче да подчертаем, че в международната дейност на всяка държава има поли­тика, определена единствено от интересите на съот­ветната държава и на водещите политически форма­ции. Второ, Всички държави, включително съветската и западноевропейските, водят пропагандни кампании в подкрепа на своята външна политика. Съветска Русия пропагандира Комунистическите идеи, вкл. идеята за победата на социализма в целия свят, и острата Кри­тика на Капиталистическата система. В дипломация­та това означава съзнателно включване на идеология­та в политиката. Идеологическата пропаганда обаче може да се квалифицира и като намеса във вътрешните работи на други страни, т. е. за достатъчно сериозна причина, поради която една държава може да скъса дип­ломатическите отношения с Русия.
Освен това от март 1919 г., когато Ленин създава Комунистическия интернационал, Москва използва Коминтерна за външнополитическите си цели. Съветско­то правителство съзнателно смесва две линии на поли­тиката и създава основание да бъде обвинявано в наме­са във вътрешните работи на други държави чрез кому­нистическите партии в тях. Тази политика в действи­телност довежда до сериозни противоречия, до трудни контакти с дипломатите от другите европейски държави, които не са длъжни да споделят идеологемите на партията, която управлява Съветска Русия. Всичко това, В своята цялост създава сериозни затруднения за тази държава и за нейните партньори в системата на международните отношения.
В интерес на историческата истина, политиката на министри от ранга на Г, Чичерин и М. Литвинов в Съ­ветския съюз, насочена към търсене на политически съюзници за запазването на мира и сигурността, полу­чава подкрепата на голяма част от западноевропейския елит. Ала намесата на Сталин с неговото, меко казано, изоставащо мислене от времето на Гражданската вой­на, вреди на тази политика и на авторитета на сама­та държава, току-що влязла в системата на континен­талните и световните отношения.
В следвоенния период Вниманието на победи­телите от Антантата се концентрира в три значими проблема: запазване съотношението на силите, утвърдено през 1919 г., победена Германия, и не­предсказуема Русия. Тези проблеми са вплетени един в друг и поради това могат да се анализират само в комп­лекс.
В първите следвоенни години Германия не представлява непосредствена заплаха за съюзни­ците. Изпълнението на задълженията по Версайския мирен договор и главно, изплащането на репарациите, зависят в значителна степен от победителите, т. е. от механизма на плащанията, който те утвърждават, и от системата на кредитиране на германската ико­номика. Това са сериозни и трудни проблеми на дипло­мацията и на съюзническото сътрудничество, тъй като примерно френската страна не поощрява актив­ното възстановяване на Германия, но настоява за сис­темни плащания на репарации. Британската стра­на се ръководи от концепцията за кредитиране, което ще възстанови производствената дейност на герман­ската нация и ще позволи на републиката да реализира плащанията си. По тази причина Великобритания държи на контрола над събирането на средствата за плащанията.
При всички различия обаче Франция и Великобрита­ния правят необходимото, съвместно с Белгия и Ита­лия, да поддържат принципите на мирните договори от 1919г, т. е. да запазят съотношението на силите в своя полза. Белгия е малка европейска държава, която няма решаваща роля в провеждането на политиката на Ан­тантата след войната. Италия, заета с вътрешнопо­литическите си проблеми, не проявява особена актив­ност на международната арена, но се придържа към принципите на сътрудничество с Великобритания и Франция. Тази линия се запазва и след т. нар. поход на черноризците на Мусолини до Рим и назначаването на Дуче за министър-председател на Италия (29 октомври 1922 г.). От друга страна, Япония упорито се въздържа от участие в европейските проблеми. САЩ съзнателно се изолират от европейските дела. У. Уилсън е създател
на Обществото на народите, но Конгресът остава на позициите на изолационизма и политическия консерва­тизъм. Те са изключително силни, за да се очакват про­мени в поведението на американските държавници от Републиканската партия след У. Уилсън
Предвид гореказаното, в глобалната система на меж­дународните отношения след Първата световна война, носещи отговорността и правото да решават всички следвоенни, проблеми държави са двете европейски демок­рации франция и Великобритания. Те се „движат” в рам­ките на традиционната европейска дипломация. Вър­ховният съвет на Антантата и целият състав от екс­перти не променят познатата практика на тайни и явни политически акции в защита на националните ин­тереси на силните на деня.
Политическата карта на Европа обаче реално включ­ва и Съветска Русия. Деловите среди на континенти, включително и кредиторите в руската промишленост от времето преди революцията на болшевиките, пре­дизвикват върховният съвет на Антантата да подготви нов вид решения, независимо от продължаващата чуждестранна интервенция в Русия. В същото Време икономическите потребности на тази страна и нейно­то естествено присъствие на европейския континент в съответните икономически системи и географски гра­ници логично определят заинтересоваността на съвет­ското правителство от установяване на стопански кон­такти с частни лица и с правителства, на основата на които може да се постигне и дипломатическо признава­не на новата държава.
В резултат на наложилите се реалности и икономи­чески интереси в началото на 1920 г. Съветът на Антантата отменя икономическата блокада на съветската държава. Това решение не е отстъпление от прин­ципите, както твърдят недоволните френски поли­тици, а логично решение, което възстановява в извест­на степен системата на европейските икономически отношения. То е особено важно в годините на следвоен­ната криза и в процеса на икономическото възста­новяване на участвалите във войната държави.
Пряко следствие от решението на върховния съ­вет на Антантата са подписаните търговски спора­зумения между РСФСР и Великобритания, Германия, Норвегия, Австрия, Италия, Чехословакия (1921-1922). Тези споразумения показват особената потребност от поддържането на нормална система на икономически отношения в следвоенна Европа.
От крал на войната и особено след Парижката мир­на конференция експерти на Великобритания, франция, Италия и Белгия обсаждат обективните икономически потребности на континента. Още 8 края на 1921 г. те изработват документ, препоръчващ на съответните правителства да поемат разрешаването на проблеми­те на икономическото възстановяване на Европа и на усложнените от промените в Русия отношения между руските кредитори и съветското правителство. Вър­ховният съвет на съюзниците приема тази препоръка. Той решава да свика международна конференция на ев­ропейските страни по посочените проблеми с участие­то на победителите и на Русия, Германия, Австрия и България. На свое заседание в Кан, Южна Франция (в яну­ари 1922 г.), Съветът обявява: „Нациите не могат да си присвояват правото да диктуват, на другите принци­пи, въз основа на които самите те биха искали да уредят своя вътрешно-икономически живот и начин на уп­равление. В това отношение всяка страна има право да избира такава система, каквато сама предпочита.”
В крайна сметка Версайския договор цели запазването на мира, чрез териториално и икономическо ограничаване на Германия, но той се оказва „нож с две остриета”. Изтормозените германски жители, озлобени от окаяното вътрешно-икономическо положение на страната и се доверяват не крайно екстремистката политика на Адолф Хитлер като го избират за техен лидер. На 21 Март 1936г. Хитлер обявява, че духът на Версайския договор е унищожен. Германия започва подготовка за Втората световна война.

Букурещкия договор от 1913 г.

Букурещкия договор от 1913 г. и резултатите от него за Балканските държави
Въведение
Договорът от Букурещ се сключва, за да сложи край на междуособиците на Балканите след  Балканските войни от 1912-1913 г. Самите войни “дават име” на  региона, определен като “барутен погреб”, заплашващ мира на континента. От гледна точка на България, Балканските войни са свързани със стремежа за обединение на българските земи, със силата на българското оръжие, но и с първата национална катастрофа, последвала от Букурещкия договор и силно неизгодните условия по него.
Следва да се посочи, че този договор е сключен под влияние и на Великите сили. Русия не крие симпатиите си към християнските държави, въпреки че официално се обявява против войната, за общ балкански блок, включващ и Турция. Западните държави пък поддържат целостта на Османската империя и се страхуват от австрийска интервенция на Балканите, което може да разшири границите на конфликта и да го превърне в общоевропейски. На практика единството в балканския съюз престава да съществува още след първите победи срещу турците.
      Втората балканска (Междусъюзническа) война поставя началото на трайното балканско противопоставяне в новата ни история. Букурещкият и Цариградският договори от 1913 г. са сключени с  единствената, в крайна сметка, победена държава и това е България.

1. Последици от договора за България – отношения с Румъния
Безспорна аксиома за историческата ни действителност е твърдението, че България граничи със собствените си територии. То отдавна се е наложило терминологично в българската история, защото е резултат от красноречива констатация на историческите факти, оформили днешната реалност на Балканите.
В началото на отминалия век Букурещкия диктат извършват окончателното отнемане на цялата област от България и предаването й във властта на Кралска Румъния. Така в продължение на близо 27 години житницата на България и живеещите там българи са част от неимоверно раздутата териториално многонационална “Велика Румъния”.
Всъщност Добруджанският въпрос е малко известен за българската общественост. Той не е свързан с въстания (все пак през 1918-1919 г. се подготвя въоръжена съпротива срещу румънската реокупация, осуетена от тогавашното правителство на Т. Теодоров), въпреки че дълго време е основен в българско-румънските отношения. За него като че ли се избягва да се говори, както това става след Освобождението за дълъг период по отношение на Северна Добруджа.  
Румънските аспирации към тази област могат да се отнесат още към времето на Първия балкански съюз (1866-1868 г.), който не се реализира на практика, но поне “на книга” обещава на Обединените дунавски княжества (това е името на Румъния тогава) при победа над Османската империя разширяване на територията им до линията Русе – Варна.
Срещу 8480 кв. км със 136 000 население в Южна Бесарабия Румъния получава 15 623 кв. км със 150 290 души население в Северна Добруджа. След заемането на новите територии северните ни съседи много бързо забравят убедителните си становища за българския й характер.
Началото на румънизирането на северните части на областта се поставя с постепенното ликвидиране на самостоятелността на българските черкви. Остър спор се завързва и във връзка с определянето на границата при град Силистра.
По времето, когато се създава Вторият балкански съюз, Румъния декларира позицията си за запазване на балканското статукво. Ако то обаче бъде нарушено, тя ще търси компенсация от България. Преди всичко поради невключването й в новия съюз, а не в резултат на усещане за някаква опасност за страната ни, за Букурещ заминава Иван Икономов. При срещата му с румънския външен министър Т. Майореску той също е уведомен за румънското намерение “единствено на юг да реализира териториалното си разширение”. Докато съюзените балкански държави се подготвят за война, между Румъния и Турция се провеждат оживени срещи, като дори се заговорва за сключването на конвенция между тях. Ангажирано изключително само с македонския въпрос, българското правителство не обръща достатъчно голямо внимание на опасността от север. Задоволява се само да декларира, че “нито предлага и нито дава педя земя или други области на Румъния”. За това пренебрегване на опасността влияние оказва и споразумението със Сърбия, според което тя се задължава “да обяви война на Румъния, ако тя нападне България, като отправи против нея най-малко 100 хил. бойци към Средния Дунав или бойния театър в Добруджа”.  
В първите дни на Балканската война румънското правителство запазва мълчание по всички предявени преди това въпроси, но след превземането на Лозенград от българската армия Букурещ отново се активизира. Някои от опозиционните партии там дори настояват за военна мобилизация и окупация на линията Тутракан-Балчик. На 21 октомври 1912 г. са предявени и официалните румънски претенции.  
В започналия дълъг пазарлък, при който северните ни съседи съвсем добронамерено (като благодарност за спазвания от тях неутралитет) искат да откъснат българска територия, Великите сили застават зад техните искания. Единствено Русия проявява известно колебание, раздвоена между желанието да не загуби България или да спечели Румъния срещу Австро-Унгария. В крайна сметка всички ни съветват да направим исканите от нас малки отстъпки. Чак тогава българското правителство проявява рефлексни признаци на самозащита, като прави опит да получи подкрепата на някоя от силите на деня. Започва дългата и мъчителна обиколка на Стоян Данев, в която той ще получи много насърчителни потупвания и още повече съвети да се уважат румънските искания. По същото време Карол I е категоричен в намеренията си, заявени пред Блондел, френския пълномощен министър, че ще “вземе град Силистра заедно с други териториални придобивки по добруджанската граница”.  
В румънската столица председателят на Народното събрание е подложен на некоректен натиск от страна на домакините. Направените от него дипломатически обяснения и пояснения се възприемат като дадени обещания и като такива се раздухват от румънската преса. Официалните разговори между двете страни продължават в Лондон паралелно с преговорите между държавите от Балканския съюз и Турция. На тях стават ясни намеренията на съглашенската дипломация да откъсне Румъния от влиянието на Тройния съюз, като заедно с това създаде един по-голям блок от съществуващия Балкански съюз, насочен срещу германските планове.

2. Отношенията между балканските съюзници
Появяват се и първите пукнатини между балканските съюзници, изолиращи България. Все по-голямо е гръцко-румънското сближение при значително обтягане на гръцко-българските отношения. За да подсили твърдостта в намеренията си по отношение на исканите териториални отстъпки, правителството на Майореску вотира 151 млн. леи за военни разходи. Скоро след това са направени и военни поръчки за подготовката на румънската армия за война през зимата. Румънското правителство прави опит и да купи исканата от него българска територия, като първоначалната сума от 10 млн. лева бързо нараства на 150 млн. лева, заедно с обещанието за един корпус войска в помощ на българската армия.
Подложено на натиск, правителството на Ив. Ев. Гешов се опитва да отклони румънските искания. Вместо поправка на границата в Южна Добруджа то предлага сюзеренство на “Света гора”. Впоследствие българското правителство се съгласява и на други отстъпки, но те не могат да задоволят все по-растящите румънски претенции. След продължителни и мъчителни преговори в Лондон най-после е подписан общ протокол, обобщаващ “постигнатото” между двете държави. Българската делегация отново е изненадана. В румънските искания са включени градовете, които дотогава не са обсъждани като териториална претенция. Всъщност Румъния иска поправка на границата, която “да започва от точка западно от Тутракан и да стига (включително) до Балчик на Черно море. На продължилите в София от 30 януари 1913 г. преговори румънската делегация продължава да настоява за отстъпки до линията Силистра -Балчик. След като българският отговор не я удовлетворява, по нейно настояване преговорите са прекъснати. Това втвърдяване на румънската позиция се обяснява с подновения договор между Виена и Букурещ, в който австрийското правителство се задължава да “не предприема урегулирането на балканския въпрос без Силистра – Каварна, или Силистра – Калиакра да станат румънски”.  
Румънският максимализъм е посрещнат хладно и с недоумение в Лондон и Петербург. Е. Грей смята, че румънското упорство ще доведе до нов балкански конфликт. Русия също е смутена. Там добре разбират, че отстъпването на Балчик, фактически ликвидира (прави твърде уязвима) Варна – единствената българска военноморска база.
Там смятат, че дори да постигне своите искания, най-малко след пет години ще избухне нова война, в която Румъния може да загуби и цяла Добруджа. В крайна сметка въпросът с румънските претенции се решава от Петербургската конференция на Великите сили. На 26 април/9 май 1913 г. град Силистра е предаден на Румъния. От името на конференцията на българската нация и на българския цар е изказана благодарност за жеста в името на приятелството и общия мир. Тази е първата, най-продължителна и мъчителна отстъпка, която прави, без да е победена, победителката България в Първата балканска война. В последвалия втори балкански конфликт на 28 юни 1913 г. румънската армия нахлува в българска територия. Мотивът е, че “защита на румънските интереси изисква окупацията на линията Тутракан – Балчик”.
в Южна Добруджа живеят   136 439 българи, или 44.3% от цялото население срещу 8523 румънци, съставляващи само 2.8% от жителите в областта.  
През последвалите години румънските власти прилагат всички законни и незаконни средства, за да променят етническия облик на областта. Най-унищожителен е ударът срещу българското образование. При окупацията на Южна Добруджа през 1913 г. румънските власти заварват добре организирано българско образование, включващо 257 основни училища, 13 прогимназии, 1 гимназия и 2 земеделски училища с общо 23 427 ученици, обучавани от 581 учители. Само за една година румънската администрация успява да сведе до минимум българските огнища на знание. В градовете Добрич, Балчик и Каварна остава само по едно българско училище с общо 35 учители и 1397 ученици. Всички селски училища са премахнати.  
Окончателното връщане на Южна Добруджа в пределите на България е резултат не само от наслагването на благоприятни за нас обстоятелства, но и закономерен резултат от непримиримостта на всички български правителства с клаузите на наложения Ньойски диктат.

3. Проблемът с Македония
Букурещкият договор за мир е подписан на 10 август 1913 г. от Румъния, Сърбия, Гърция и Черна страна, от една страна и България, от друга. С него завършва неуспешната за България Междусъюзническа война. България е орязана от всички страни. Румъния придобива освен Силистра, отстъпена й по силата на Санктпетербургския договор (26 април 1913 г.), и останалата част от Южна Добруджа. Сърбия получава не само спорната зона, но и безспорната зона на Вардарска Македония с изключение на района на река Струмица. Гърция задържа Солун и хинтерланда му и присъединява Егейска Македония със Сяр, Драма и Кавала. От всичките си придобивки по време на Балканската война България запазва само Западна Тракия и Струмица в Македония. Това са единствените български земи под турско владичество, които получават жадуваната с векове национална свобода.
Още на другия ден след подписването на Букурещкия договор, на 11 август 1913 г., ЦК на ВМОРО се свиква на заседание. Взима се решение да се настоява пред великите сили за ревизия на Букурещкия договор, а в противен случай Организацията да продължи своята революционна борба за освобождението на Вардарска и Егейска Македония.
Първата стъпка в тази насока е меморандумът на новопрогонените българи от Македония. Той е изпратен още същия ден, 11 август 1913 г., до английския министър на външните работи Едуард Грей, председател на Лондонската посланическа конференция, и до пълномощните министри на Русия, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция в София. В него от името на 150 хиляди македонски българи, жертва на новите завоеватели на Македония – сърби и гърци, решително се протестира против Букурещкия договор, който обрича българите в Македония на едно по-тежко робство от турското.
Като втора мирна инициатива една тричленна делегация, съставена от професорите Любомир Милетич, Иван Георгов и Александър Балабанов, е упълномощена да посети незабавно правителствата на европейските велики сили, на които от името на ЦК на ВМОРО да предаде подробно изложение. Още от първите срещи на делегацията се разбира, че тези правителства не проявяват готовност да се заемат с ревизия на Букурещкия договор.
След като изслушва доклада на професорите за резултата от тяхната мисия в чужбина, ЦК на ВМОРО издава директива No 2 от 21 август 1913 г. до всички революционни дейци, войводи и членове на Организацията. В нея се нарежда те да пристъпят към възобновяване на организационната и куриерската мрежа и връзките между отделните окръжни, околийски и районни комитети във Вардарска и Егейска Македония. На войводите се възлага системно да подготвят населението за нова борба срещу сръбското и гръцкото робство. ЦК на ВМОрО решава също така незабавно да се пристъпи към подготовка на въстание в Битолско, Охридско и Дебърско. Задачите по подготовката се възлагат на Петър Чаулев от Охрид, член на ЦК, Павел Христов от Битоля, задграничен представител на ВМОРО, Милан Матов от Струга, Христо Атанасов, Нестор Георгиев, Антон Шибаков и други дейци и войводи в тези райони. Те получават пълномощно да влязат във връзка и с албанските революционери и да преговарят с тях за общи действия.
В резултат на преговорите, които се водят в Елбасан, се постига споразумение между ВМОРО и Албанския революционен комитет, начело със Сефадин Пустина, за организиране и обявяване на съвместно въстание срещу сръбския режим. Решено е въстанието да се обяви в началото на октомври 1913 г.
Всеобхватна подготовка обаче те не успяват да извършат, тъй като непредвидено въстанието избухва един месец по-рано и бързо обхваща Дебърско, Стружко и Охридско. Обединените български и албански чети освобождават Дебър и на 9 септември 1913 г. установяват в града българо-албанска власт. Във временната управа са избрани Сефадин Пустина, Христо Атанасов, Иван Бойчев, Нестор Георгиев, Риза бей, Байрам Стрезимир и др., всички родом от гр. Дебър. Чиновниците от сръбската администрация са прогонени от града. Два сръбски полка се спасяват с бягство, а 420 войници са пленени.
Въстаниците прогонват сръбските войски и администрация и от Стружко и Охридско. Четвърти сръбски полк е пленен заедно с всички офицери. Няколко сръбски оръдия са пленени в Охрид, където четите на Петър Чаулев и Павел Христов влизат още на 12 септември призори. Жителите на този исторически център на българщината ги посрещат възторжено. Целият град е окичен с български знамена. На състоялото се събрание е учредена временна българска управа. На 15 септември 1913 г. в Охрид се събират няколко хиляди въоръжени въстаници. На състоялия се воеводски съвет за главнокомандващ на всички въоръжени сили е избран Петър Чаулев. Взето в решение въстаниците незабавно да тръгнат към Битоля и Кичево. Определени са и войводите, които ще действат в съответните райони. Тъкмо когато въстаниците са готови да тръгнат, Петър Чаулев получава съобщение, че по искане на сърбите гръцки войски са преминали границата и са превзели с. Поградец в южния край на езерото, съвсем близо до Охрид. Чаулев веднага изпраща един български учител да предупреди гръцкия командир да се оттегли с войските си или ще бъдат нападнати. Гръцките войски се оттеглят. Въстаниците обаче загубват близо две денонощия.
Избухването на въстанието и прогонването на сръбските войски от. Дебърско, Стружко и Охридско подтикват сръбското правителство да обяви, че е започнала “нова война”. Още на 11 септември е издаден кралски указ за мобилизация. За потушаване на въстанието освен редовната армия са мобилизирани допълнително около 100 хиляди войници. В помощ се изпращат и четите на “Црна рука”, известни със своята злодейска жестокост, които в момента се намират в различни краища на Македония.
При потушаване на въстанието сръбските войски и чети извършват масови насилия и разрушения във въстаналите райони. В Охридска околия са изгорени до основи 80 села, а в района между Охрид, Дебър и Гостивар изцяло или частично са опожарени около 180 села. В Охрид са убити 8-ма свещеници, 5-ма учители и около 150 български граждани. Избити са и около 500 турци и албанци. Къщите в цели квартали са разрушени като принадлежащи на бунтовници. Голяма част от избитите са хвърлени в дълбокия сух кладенец до Имарет джамия. След това кладенецът е затрупан с камъни. Стотици охридчани са хвърлени в затворите. Другият въстанал район – Дебър и Дебърско, е подложен на жестоко опустошение. Градът е почти напълно разрушен. Опожарени, ограбени и обезлюдени са десетки села.
За да спасят живота си, над 30 хиляди души от тази част на Македония по различни пътища бягат към България. Те се присъединяват към огромния брой бежанци от Вардарска и Егейска Македония, които напускат своя дом и роден край след Илинденско-Преображенското въстание и по-късно след Балканската и Междусъюзническата война и пристигат в освободените български предели. Макар и в трудно положение – след две войни, България ги приема и осигурява подслон и живот на всички прокудени българи. Хилядите албански бежанци намират подслон в съседна Албания.
Така завършва въстанието на българи и албанци в Охридско, Стружко и Дебърско през септември 1913 г. То избухва само един месец след подписването на Букурещкия договор и е израз на всеобщото негодувание и народната съпротива срещу носителите на новото робство в Македония, проявили своя грабителски инстинкт за чужда земя и нечовешко третиране на българското население. То е енергичен въоръжен протест срещу всички, които открито или тайно насърчават или безмълвно одобряват несправедливото дело, извършено с Букурещкия договор спрямо българския народ.

Заключение
Букурещкият договор е сключен в Букурещ на 10 август 1913 от представители на България, Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, като слага край на Междусъюзническата война.
България е принудена да приеме условията на своите противници, тъй като румънските войски достигат близо до София. Според Букурещкия договор Сърбия получава Вардарска Македония, Гърция — Егейска Македония, Румъния — Южна Добруджа, а България — Пиринска Македония и Западна Тракия.
Договорът е изключително неблагоприятен за нашата страна и води до големи териториални загуби. Румъния придобива освен Силистра, отстъпена й по силата на Санктпетербургския договор (26 април 1913 г.), и останалата част от Южна Добруджа. Сърбия получава не само спорната зона, но и безспорната зона на Вардарска Македония с изключение на района на река Струмица. Гърция задържа Солун и хинтерланда му и присъединява Егейска Македония със Сяр, Драма и Кавала. От всичките земи, завоювани по време на Балканската война, България запазва само Западна Тракия и Струмица в Македония.
България отстъпва на Румъния Южна Добруджа като “компенсация” за придобитите земи в Беломорска Тракия. Сърбия и Гърция си поделят преобладаващата част от Македония, като Белград слага ръка върху нейния Вардарски, а Атина – върху Егейския й дял. В българските гранични предели остават само териториите, заключени между поречията на Струма, Места и Марица, т.е. Родопите, Пиринска Македония и Западна Тракия. Така Българската държава получава излаз на Бяло море.
Според Букурещкия договор България е принудена да демобилизира своята армия. Българо-турските отношения се оформят с Цариградския договор от 16 септември 1913 г. България отстъпва на Османската империя Източна Тракия без Малко-Търновско, Свиленградско и Царевско
  Българите в Македония не се примиряват с отреденото им положение на сръбски и гръцки поданици и оказват съпротива срещу бившите съюзници. През септември 1913 г. въстание избухва и в Дебърско, Охридско и Стружко. За кратко време е превзет Охрид. Сърбите обаче успяват да потушат тези бунтове.
Междусъюзническата война приключва с Първата национална катастрофа за България. Националното обединение не е постигнато. Погромът води до големи териториални загуби и до пълното пренебрегване на националните интереси на българското население в заграбените от съседите земи. В двете Балкански войни България губи повече от 66 хил. души и дава 100 хил. ранени. Икономиката на страната понася щети за около 2 млрд. лв. В България пристигат близо 250 000 бежанци от Македония и Тракия.
Подкопана е вярата на българския народ във възможностите за осъществяване на националните идеали. Букурещкият договор и последвалият го първи национален погром слагат началото на една агония във вътрешнобалканските отношения, чиито конвулсии и до днес преминават през политическия климат на Европейския югоизток.
Въпреки противоречивите оценки, в принципната си същност Междусъюзническата война има националноосвободителен характер за всички българи, останали след Първата Балканска война под сръбска и гръцка окупация. Погрешната оценка на международната обстановка, липсата на дипломатическа осигуреност, военната недалновидност и разногласията между военното и политическото ръководство обричат българската национална кауза на провал.

Археологическото наследство на хуните

Археологическото наследство на хуните

Bona счита, че хунска археология няма, а има археология на хунското време. Смята, че има сигурни индикатори, които са наследство от азиатската прародина. Важно е, че паметниците от Карпатската котловина принадлежат на една генерация. Те не могат да се разглеждат в хронологическа последователност, а по-скоро успоредно.
Селищата и местата за обитаване са случайни за карпатската област от хунско време.
Значимите от археологическа гледна точка находки са открити преди не много време – Hцckricht (Силезия) върху една ниска пясъчна могила. Тук има всички характерни за хуните находки: 1. Добре запазен бронзов котел, в който има една купа; 2. Златни пластини, орнаментирани с благородни камъни; 3. Орнаментирани с касетирани камъни катарама, ремъчни езици, позлатени бронзови катарами, украси от ботуши, колан и вероятно конска амуниция. Предполага се, че открития на голяма дълбочина комплекс съответства на жертвоприношение на покойник. Доказателство за това е откритият неотдавна подобен комплекс от Макартет (Украйна), където заедно с познатите от Хьокрихт ремъчни езици от пресовано злато, има и специфични хунски находки – накити за дрехи, юзди, дълги мечове, трипери стрели и фрагменти от котел.
Хунските котли, които в по-голямата си част са запазени фрагментирано или само в късове, имат първоначална височина от 35 см до 1 м. Повечето са 50-60 см и имат азиатски произход, те приличат на скитските котли. Непосредствени предшественици на цилиндричните хунски котли са тези, намерени в Китай, около Великата Китайска стена и в Монголия, изработени от мед и бронз, като например от Нойн Ула (могила VІ). Котлите са отливани заедно с украсата в две, по-големите в четири, глинени форми. Крачето е отливано отделно. Тази техника и украса характеризира онези, малко над 20 котли, разпространени от Об до Троайе – онези два крайни пункта на разпространение на хунската власт. Повечето от котлите произхождат от двата военни центъра на хунската власт в Европа – единия, северно от Дунав в Румънската долина и втория, областта между Дунав и Тиса.
Най-големият и представителен, с тегло 40-50 кг и височина 1 м, произхожда от Надсекешош, отдалечено на 15-16 км от долината на Тиса, в преходна зона между чернозем и пясъчни могили. Златното съкровище от Надсекешош бележи най-южния краен пункт на гробовете на хунската върхушка, живяла в долината на Тиса, докато котелът от Тьортел е разположен в северния краен пункт. Въз основа на тези две големи хунски находки може да се очертае приблизително разположението на ордите на Руга, Бледа и Атила в средната част на Тиса, пространството южно от Муреш и северно от Кьорош.
Следващият по големина котел е от Морещи (вис. 70 см). Визира присъствието на хунската орда в Североизточна Румъния. Най-западната точка, до която достигат находките на котли е долината на Арджеш. Котлите са третирани като жертвени, което е най-близо до истината. За това най-сигурно доказателство са скалните рисунки от Казил Кая. Малкият им брой и луксозната им изработка навеждат на мисълта, че са използвани по време на пир, свързан с погребалния култ. Скалната рисунка от Большая Боярская представя котела в една не съвсем определена роля, стоящ редом с дървени къщи и юрти с различна височина, което вероятно подсказва, че са използвани в ежедневието. Намерените в Тува и Алтай глинени и дървени екземпляри също подсказва, че съдове от този тип са използвани в ежедневието. Не може разбира се да твърдим, че скалните рисунки представят само метални котли.
В Южен Сибир и Азия котлите водят началото си от Сакската епоха.
Сегашното състояние на проучванията позволява по-точно да се определи кои котли произхождат от разрушен лагер. Засега един известен от Мунтения-Судици (фрагмент), е разположен в близост до погребения, към които се отнасят и жертвоприношенията.
Засега не са намерени употребени като урна, но се допуска, че е възможно да са използвани и за това. Много са намерени фрагментирани и И. Бона предполага, че целостта им по начало е била нарушавана. Hogyesz (от долината на Капош) е пробит.
Фрагментът от котел от Бениш (Бенешов) е от планинска височина, има следи от горене, и затова още в първата публикация е наречен жертвоприношение. В същого състояние е котелът от Йонещи. При всички случаи обаче се отнася до повреждане от хунско време. Подобен е и случаят с металните огледала. Очевидно е азиатски хунски обичай, който се появява още в гробовете от Нойн Ула, където са намерени полвини или части от големи китайски огледала, както и фрагментиран котел.
По средното течение на Днестър, в молдовското село Шестачи, е намерен котел със следи от горене. Намерен е заедно с фрагмент от изчукан от мед съд, но вероятно не са от гроб.
Котелът от Варпалоте (на много малка дълбочина) е намерен заедно с по-малък бронзов съд.
Фрагментите от котел от Макартет са намерени заедно с други обгорени жертвени дарове в един изпепелен комплекс. Не може да се говори за трупоизгаряне, тъй като няма човешки кости. Котлите винаги са заровени на много малка дълбочина. Биха могли да се свържат с гробове – например с гробове от Тъщъкската култура от Сибирското хунско време (І – ІV в.), при които се намират малки бронзови и железни, но по-често глинени котли. Между глинените има и такива, които по форма и украса много наподобяват бронзовите. Малки, прости, котелоподобни метални изделия има и в жертвоприношенията на европейските хуни – Мелитопол, Зеленокумск, което е непосредствено продължение на обичая от Азия. С голямо значени е онзи гроб с трупоизгаряне, или по-вероятно жертвоприношение, открит през 1977 г. от другата страна на р. Урал – в Кизил Адир, на специално облицовано с камък място, с хунски находки с европейски характер. Котелът е от мед, с гъбовидни дръжки, съпроводен с късове от железен меч, останки от лък, триръби стрели, юзда и жертвена храна.
Големите медни и бронзови котли са свързани с култа към мъртвите. С изключение на котела от Тьортел всички останали, произхождащи от Карпатската котловина са от хунските центрове от панонската военна зона.
Долината на Капош – първоначална височина 0, 60 м, липсва крачето.
Котелът от Варпалоте има цилиндрично краче. Доста по-чести са находките с повече или по-малко украсени дръжки и дръжки, лети с части от устието. Обгорени дръжки от котли има от Троайе (Франция), от Бенеш (Бенишов) (Силезия), от Хотарани (Олтения). Също в Олтения (Бошнаго) находката съдържа две дръжки от котли. Намерени са на дълбочина 105 см, силно патинирани. Защо в споменатите 5 находища има само дръжки и защо в Интерциса, Целамантия, Судици-Герасени, Хинове, където са намерени само стени, можем само да предполагаме. Повече въпроси поставят онези котли, които се намират в областта на римските кастели – пример Интерциса, където котелът е намерен в късноримска сграда, не е ясно дали става дума за погребение с паралели в Новогригориевка или Покровск. Явно в крепостта е имало хуни, но сградата, в която са намерени останките не е просъществувала по-нататък. Същото е положението и в Бригецио. Целамантия (на левиа бряг на Дунав), където в най-горния пласт са намерени украсени котли с гъбовидни дръжки. В Сучидава (Челей) има четири малки къса от хунски котел. Крепостта е разрушена 408 г. в едно сражение на хуни с хуни. В същия пласт има и метално огледало от азиатски тип, което едва ли е свързано с римските войници. Тези фрагменти, както и тези от лежащата на юг от Дробета малка крепост Трехинова, показват същите обстоятелства на намиране както Интерциза и Целамантия. Следователно в покорените крепости в първата половина на V в. живеят хуни със своите семейства. Всички котли се поставят в едно и също време, но са работени в повече работилници и в многочислени варианти. При това тяхното разпространение е най-голямо в най-атакуваните от хуните места. Котел с азиатски характер от Ср. Европа е този от Хьокрихт. Негови съответствия намираме в долината на Волга и източно от нея. Обръщаме внимание на съответствието на котлите от Кизил-Адир (Урал) и от Бенеш (3 от изворите на Одра), докато кавказкият котел от Кабас има съответствие в Деса. Котелът от Иваново (Донецк) има паралел в Бошнеага на Долен Дунав, а тези от Шестачи и от Троайе са сходни. Тъй като котлите от Среден и Долен Дунав в V в. са изработени в съществуващи работилници, например Деса, Тьортел, Интерциса, Йонещи могат да се обединят в групи – пример котлите от Тьортел и Хьодеш. Последните два имат касетиран декор, подобни има и на десния бряг на Ср. Волга. По някои елементи на украсата към тях принадлежи и този от Кабас. Въз основа на това единство на елементите много е възможно котлите от Тьортел, Хьодеш да са изработени в хунски работилници, преместени след 425 г. в Унгария. На някои от котлите и досега не са намерени паралели – например този от Варпалота, Сучидава, което означава, че числото на работилниците е доста по-голямо. Някои от елементите на украсата напомнят украса на фибули – тази от Тьортел. Стилистична близост има и с украсата на диадемите – Верхне Яблочное и Старая Игрень. Стилизирани листа са представени по същия начин и в корейските диадеми, чисто източен мотив. Може да има значение и броят на листата – например при котела от Тьортел се редуват 1-4-1. Подобно е и подреждането на котела от Шестени и дръжката от Троайе. При този от Йонещи 1-3-1, характерно и при котлите с гъбовидни израстъци, чиято схема 2-3-2 е непозната. Неукрасени дръжки има само на и от Дон, което означава, че са по-ранни. Предишните изследователи считат, че подобен тип украса е разпространена само на изток от Дон. Това становище се опровергава от находките от Кабас в Кавказ и от Кизил-Адир. Дръжките на споменатите глинени котли достатъчно често се срещат украсени с три копчета, които са предшественици на гъбите. Приема се, че липсата на украса може да се смята за хронологически белег.

Диадемите

Много важни за археологическия преглед са златните пластини от Хьокрихт, които не са били използвани в женски гроб. Щампованата украса е покрита с благородни камъни и напомня диадемата от Чьорна. Тази диадема е от гроб на жена. По-късно са намерени подобни в Молдова – Букаени и Герасени в Мунтения. Най-хубавият екземпляр е този от Керч, съставен от три плочки. В средата е с две стилизирани глави на грабливи птици. Чрез структурата си и изображенията на птички диадемата от Керч прилича на онази от Шипово и образува част от редица диадеми, простиращи се от Об до Черна. Тази от Керч също е намерена върху скелет. В подобна техника и стил са диадемите от Чьорна, Букаени, Герасени и Керч и говорят за единни работилници. Изработени са от злато и позлатено сребро и са украсени с подредени една под друга редица от камъни, поставени в касети, определени от формата на камъка. Работилниците са свързани с изработката и на други предмети – например плочки за катарами (от Киштокай, една с неясно местоположение и една от Новогригориевка) и обковки за мечове с различна големина. Точно такива има и от находката от совхоз “Калинин” – при него малките плочки за обковка напомнят тези от Печ-Юсокпуста, Батасек и Якушовице, където, обаче, те са обковки на мечове, и на тези от фрагментираната диадема от Будапеща-Зигло. С ремъчетата, прикачени на колана, съществува близост с находките от Вьорошмарти (Змайевац) и Бараня и украсите за конска амуниция от Якушовице и Новогригориевка.
Носителите на метални диадеми се появяват на дунавските устия заедно с хуните. От хунско време са познати над 20 диадеми от женски гробове. Най-източният екземпляр е от Канетас (между Об и езерото Балхаш). Най-западният е от Чьорна и това не е случайно, защото до тук са достигнали аулите, където живеят и работят жените. От този пункт на запад проникват сам войските. Повечето (намерените източно от Волга диадеми) показват сасанидско-персийски произход (или влияние) въз основа на формата и украсата си.
Разпространението на диадемите в Европа е различно от това на котлите и гробовете с оръжия. Повечето (12) са съсредоточени по северния бряг на Черно море и на Крим и вероятно това не е случайно, тъй като голяма част от екземплярите са работени в античните центрове на Крим, което от своя страна е доказателство, че базата на хунското господство при Руга не достига до Тиса, а обхваща само териториите между Волга и Дунав.
Стилът на досега намерените диадеми от хунско време може да се определи като варварско подражание на кримски традиции и влияние. Те произхождат от времето преди Бледа и Руга и би следвало да се постави въпроса, кога достигат това единство в стила на обработка.
В Дулманка (Мунтения), в изоставеното от готите селце от ІІІ-ІV в. е намерен мъжки гроб, съдържащ украсени с благородни камъни фрагменти от пластини. Диадемите, за които са познати условията на намиране, в повечето случаи са върху черепите – Марфовка, Березовка, Канаттас, Ленинск (могила V). При познатия ни гроб от Мелитопол, за който доскоро се считаше, че диадемата принадлежи на мъж, днес е открит женски череп с изкуствена деформация, според хунската мода и следи от патина, явно от диадемата. И при други гробове с диадеми черепите на жените са с изкуствена деформация (Керч, Герасени), като при тях са открити и източни огледала, както и детайли от номадска носия. Вероятно и черепа от Чьорна е с изкуствена деформация.

Характеристика на гробовете и носията от хунско време

Украшенията от хунско време са торкви, гривни, накити за глава, обеци, висулки за дрехи, обшивки за дрехи от пресовано злато и метални огледала. В гробовете на богатите жени се срещат гробни дарове и конска амуниция, а понякога части от конски скелети. Можем да говорим, че в хунско време са обичайни полаганията на части от коня, при които одраният и разчленен кон се открива не рядко и в женски гробове Кара Агач, Покровск, Верхне Погромное, Мелитопол, Канаттас. Също откритият при Левенц (Лева) мъжки гроб съдържа част от конски череп, обковки от конска амуниция и седло, които са върху скелета.
За идентифицирането на хунските мъжки гробове се използват основно мечовете и висулките към тях, наличието на стрели, като във всички тези случаи при костюма се наблюдават източни елементи, характерни за хуните и съюзниците им, каквито са аланските амазонки.
Още в първата половина на века е намерена богата находка от Поршино, която е разрушена 1941 г. Архивните кадри са публикувани много по-късно. Гробът е съдържал хунско-алански източен дълъг меч с дълга ръкохватка, украсен с благородни камъни пръстен и чифт сребърни фибули с покритие от злато в стил Силадшомло. Можем да приемем, че гробът принадлежи на алан, тъй като при аланите от хунско време е познат обичая в гробовете да се оставят женски накити – чифт фибули, мъниста, обеци, украшения зя дрехи, огледала.
Още по-изненадващи са гробовете на някои алански жени, които имат дълги мечове, обковани със злато колани и торкви, което е нехарактерно за германските жени.
Тъй като и жените и мъжете носят гащи, по един и същ начин се намират останки от катарами и ремъчни обковки от злато. И от женски и от мъжки гробове са познати части от конски амуниции и кон.

Накити за глава и фибули

Фибулите не са пригодни за всяка дреха. За женската носия на източните коннономадски народи е характерно, както и при мъжкия костюм, прикрепване с кукички, копчета и колан, което прави фибулите излишни. Фибули не носят и българите, унгарците, печенегите, куманите. Следователно носещите големи фибули жени не могат да се определят като хунски.
Скандинавските и немските изследователи смятат, че готските фибули с полукръгла челна плочка се развиват под влияние на провинциалноримските в областта на Германия Магна. Оста и спиралната конструкция на по-ранните, наподобяващи игли фибули е покрита с многоъгълна плочка. Те не предлагат много възможности за украса. Едва модерната археология установява начинът на носенето им – с плочката надолу. Фибулите с полукръгли или многоъгълни челни плочки се разпространяват от западните готи, което се доказва и от територията им на разпространение.
Френските и скандинавските изследователи от миналия век доказват, плочестите фибули се явяват най-напред в областите управлявани от Атанарих и Херманарих. Развитието им върви от по-малки (5-10 см) до по-големи (20-25 см) и дори още по-големи.
Днес знаем, че развитието им не е праволинейно, а и още от миналия век е известно, че големите фибули с кантирани плочки, покрити с благородни камъни и филигран се явяват най-рано в контактните зони.
Когато Й. Ковач открива некропола при Сънтана де Муреш го приписва на живеещи в Трансилвания вестготи и го свързва с находки от околностите на Киев, все още необнародвани. Ковач определя не само археологическото наследство на вестготите, но и синхронността на културата на вестготи и остготи от края на ІІІ и ІV в. Той определя и начина на носене на фибулите. Това откритие впоследствие е абсолютизирано. Първите пропуквания се явяват във връзка с откритието на второто съкровище от Силадшомло. Още първата обработка показва, че полихромният стил е донесен от Понта от източните германци и се появява, като се имат предвид златните находки, още преди хунското нашествие.
Последните по-добри обработки на второто съкровище от Силадшомло показват, че фибулите от чисто злато от 70-те години на ІV в. са носени дълго време. Летите фибули, обаче, които са по-голямата част от съкровището идват на мода 70-те години и се носят в хунско време, а и след това. Комплексът находки от това съкровище развенчава вярванията, че е заровено през 376 г. при разрушаването на племенния съюз на вестготите или малко по-късно 381 г. при бягството на Атанарих.
Самото съкровище дава възможности за интерпретация. Силадшомло се намира географски и исторически в Трансилвания, която се отделя от Dacia Superior чрез планината Мезеш, която е трудно проходима. От източната страна на планинската верига се редят един след друг римски кастели, но тази гранична зона никога не е достигана от придвижващите се от изток на запад вестготи. Веригата стига на изток от Силадшомло и е отдалечена на 120 км от Клуж (Напока). Едва ли обаче един народ би погребал своите князе далеч от границата на родината си. Околностите на Силадшомло са отворени от долините на реките Красна и Беретицио от запад и северозапад, в чиито широки долини завършва северната долина. Не е случайно, че унгарските и румънските изследованели свързват от дълго време находките от долината на Тиса с гепиди. Никой обаче не ги подкрепя. По-новите изследвания настояват да бъдат определени като трансилванско-дакийски или да се свържат с митологизираните готи. Ако не може да се докаже, че са вестготски, то тогава се твърди, че става дума за остготи от хунско време. В най-добрия случай се определят като остготско-гепидски. Писмените извори определят гепидите като най-важните източни германци, свързани с хуните. Една вярна археологическа и етническа интерпретация може да бъде извършена едва при събиране на съкровището. Във всеки случай началото на събирането му следва да се постави в ІІІ в. и е продължило и по-нататък. Мястото, на което е открито, е обитавано от гепиди, единственото племе, което не напуска Карпатската котловина до хуните. Тяхната знат преживява сериозен удар, което се доказва от хоризонтите съкровища, фибулите от Геленес, украсената със златни монети огърлица от Брестов. Обяснението на тези находки е само едно – проникването на хуните в Карпатската котловина и прогонването на гепидите 424-425 г. Господстващите фамилии са станали съратници на хуните. Могат ли тези находки да се отнесат към археологията на хуните? Късните фибули показват онези промени, които настъпват в Понта с идването на хуните. Намерените в земите на гепидите златни изделия се развиват между 370-430 г. в областта на Понта. Не е изключено също, номинално попаднала под властта на хуните, аристокрацията да е принуждавана да ги носи. Съкровището от Силадшомло е едно от най-изисканите неговите най-късни екземпляри показват познания в златарството от хунско време.
Към съкровищата на готската аристокрация от хунско време принадлежат тези от Рабапордан, Регьой, Велц, Унтерзибенбрун.
По-особена гледна точка показват скандинавско-немските изследвания. За тях е ясно, че носените върху двете рамене фибули са работени от гръко-ирански ювелири в областта на Понта, но тези автори не приемат, че тези нови фибули са възприети и от другите източногермански народи, както и от тези, които са техни съседи и са с ирански произход.
Немските изследователи не обръщат внимание на факта, че в Кавказ в алански катакомби се откриват малки плочести фибули, украсени с позлата и камъни – Верхная Рутка и на р. Гиляч.
По-различен е въпросът за произхода на малките плочести фибули от Сънтана де Муреш. Особеностите на тези от Кавказ – техника, форма и украса, се отличават доста от готските първообрази и имат съответствия в Панония, която е заселена от аланите на Сафрак и вследствие поставена под хунска власт.
По друг начин стои проблемът за появата в началото на V в. на лети, сребърни, пластинчести, покрити с камъни фибули в различни варианти. Тяхната зона на разпространение на изток е по северния бряг на Черно и Азовско море и на Крим, където се запазват на мода до VІ в. Съществува становище, че тяхната зона на разпространение е онази, в която през ІV в. обитават германски групи, а и в първата половина на V в. някои остават и надживяват хунската власт. Ролята на тези фибули като етнически белег е почти неизследвана.
Фибулите не биха могли да отразяват носията, особено онези, които са случайни находки. В тази връзка следва да споменем булата за глава, които не са познати никога във връзка с представителни фибули в гепидски, остготски и вестготски гробове, както е в находката от Рабапордан. Около втората трета на V в. са познати доста женски богати гробове, в които има покривала със злато, но няма фибули – Дунапатай (Бакодпуста), Папкеси, гроб 1 от Большой Каменец. Това е доказателство, че булата и фибулите са равностойни по значение.
През 1876 г. в Нормандия, в Мул-Аржаис ?, в местността Валмерай, на 150 см дълбочина, е открит скелет на жена на около 24 години. Находката от Унтерзибенбрун е възприета в началото на века като иранско съкровище. Особено представителен е чифтът фибули с инкрустация на благородни камъни, свързани със златна верижка от халкички. Чифтът е много близък до този от Рабапордан. Възможно е да произлизат от една и съща работилница. Освен двата паралела от областта на Среден Дунав немските изследователи посочват и гроба от Мул-Аржанс. Френските изследователи се разграничават от готската версия, защото в Нормандия не са се появявали готи, а и вестготите не са прониквали толкова на север. Noticia Dignitatum от първата половина на V в. назовава в Нормандия много сарматски съюзи. Отделни алански групи проникват във втората четвърт на V в. и лагеруват на север от Лоара. Южно и източно от мястото на находката са познати топоними като Ален, Алон. Френските изследователи приемат находката за сарматски или гръко-ирански тип. Тя съдържа златна огърлица, пръстен, игла за коса, пластини за було, пресовани в повече от 7 различни форми от златен варак и W-образна пластина, също от варак от края на булото.
Във връзка с т. нар. аланско съкровище има още съображения и те идват от други открития, имащи отношение към носията от хунско време. Преди Първата Световна война в Тунис, западно от Картаген, в Кудиат Ватьор, в преизползван римски саркофаг е намерена една находка, позната като съкровището от Картаген. Приемана е за вандалска. И тя не показва връзка с познатото златарство от Хасдинген и Зилинген от ІІІ-ІV в. Ростовцев, който пръв обработва находката, най-изтъкнатият експерт по южноруско изкуство, разпознава между находките една късноримска огърлица, но цялата носия свързва с находката от Керч (Олбия) и Валнерай. Особено привличат вниманието му 169-те златни обшивки, изпълнени по три начина. Те не принадлежат към обшивките на дрехи, защото са доста тънки и би следвало да се предполага, че са били поставени на було. Ростовцев определя гроба като сарматски от вандалската епоха. Фибулите от Кудиат Ватьор с кръстовидната си организация и покритата с каменни вставки повърхност има връзка с предкавказката зона (Кумбулта, Северен Кавказ, Дюрсо). Засега не са използвани възможностите на тази находка. Гробът не би могъл да се датира преди вандалската инвазия в С. Африка през май 420 г. Счита се, че може да се приеме за алански.
Златната тока от Кудиат Ватьор е като тази от керченската гробница от 24. 06. 1904 г. и вероятно са били работени в една работилница. Златната катарама с касети от хунско време, според сегашните ни знания, се среща в карпатската област едва след хунското нашествие и би могла да попадне в С. Африка и преди 429 г. Катарамата е носена между 429-438 г. и с познавянето на тогавашната продължителност на живота не повече. При хуните е носена само от мъжете, но в случая е съставна част от женския костюм. Този гроб е важен за хронологията на хунско време.
Женският гроб от Регьой също съдържа було, както и фибули, подобно на гроба от Унтерзибенбрун и една повредена огърлица. Унгарските изследователи определят тази жена като аланка, но датирането е поставено около 300 г. и е свързано със заселените като римски федерати готи и хуни. Руските и немските изследователи обръщат внимание на столетната традиция, известна при иранците, да се обшива булото с метални апликации. По-ранните са златни. В хунско време обаче, начините за апликиране са нови – квадратни, ромбични, триъгълни, 8-образни пластини, при които с изключение на първите, всички са с щампован гръб от гранули. Богатството е изключително голямо като се има предвид и броя и големината. Понякога се срещат и двойни и тройни пластини. Новата носия с було се явява в по-широк кръг. Така например гепидските жени не възприемат тази носия, докато мъжете възприемат някои от елементите на въоръжението, както показват гробове І-ІІІ от Апахида, съкровището от Сомешени и т. н. Известен е само един случай, при който германска принцеса е с було – това е гробът от Бакодпуста. При него сред многото накити липсват фибули. Тази скирска принцеса е със сармато-алански произход или е възприела хунския костюм.
Украсата с було се появява на изток, но не по на изток от Дон и в тясната зона на Керч, но не получава толкова широко разпространение колкото готските фибули.
Едва разкопките от миналите години дават отговора на тези въпроси. Средноголемите и големите фибули от сребро се срещат и в несъмнено алански гробове и при това в много големи количества – 16 гроб от Дюрсо, докато в гробове 409 и 300 са от злато. В находката от Поршино, която попада на север от източната зона на готите и следователно не може да им бъде приписана, също се намират чифт, украсени с благородни камъни фибули. Дори и тя да се свърже с готи, невъзможно е това да се направи за находките от Дагестан.
В Иред е открит един не много голям гроб на млада жена, съдържащ почти всички части на женската носия. Освен наушник има и було, украсено с геометрични, W-образни пластинки, огърлица с мъниста от карнеол, ахат, кехлибар, планински кристал, стъкло, антрацит, колан със златна тока, обкован със злато и украсен с камъни ремъчен език, тоалетни принадлежности, огледало от бял метал, желязна юзда, две различни гривни, една сребърна купа, една сребърна фиала, глинени съдове, чифт бронзови, обковани със злато и скъпоценни камъни фибула и една по-малка.
От тук следва да се върнем към нашите находки от Долна Австрия. С изключение на римското стъкло, към което трябва да се прибави и една игла за коса, това са “водещи творения на германското изкуство”. Датирането на тези находки има значение и днес за датирането на съкровището от Силадшомло. То си пасва отлично с находките от областта на Муреш. С булото си, украсено със стотици златни пластинки и чифта големи, сребърни, плочести фибули, от севернокавказки тип, украсени с благородни камъни, тази малка жена (150 см/ 24 г.) и дъщеря й (7 г.) са една от най-впечатляващите находки.
В Ирад е най-точният първообраз на находката от Унтерзибенбрун.
В Дюрсо, в гробове 355, 410, 416, 500 се срещат по три сребърни пластинчати фибули, при които в гроб 500 една от фибулите е покрита със сребърна пластина, а жената от този гроб носи и торква. В гроб 300, освен пластинчестите фибули, има и една фибула с подвито краче, както и в Куидат Ватьор. За отбелязване е и гроб на момиче 383, с две масивни фибули, две фибули с подвито краче, торква, гривна, катарами с овални плочки, овални катарами с четириъгълни плочки, добре запазено огледало, стъклена чаша със сини капки, тоалетни принадлежности и обеца с висулка с форма на полиедър – и тук се наблюдават почти всички съставни части на гроба от Унтерзибенбрун.
Че златната огърлица с висулка от Унтерзибенбрун произхожда от работилница на Понта показва паралелът й от ул. Госпитальная в Керч и един екземпляр от Бакодпуста. Дамата от Унтерзибенбрун има две огърлици с паралели от Большой Каменец (до Курск). Такива находки има и по-източно от алански и хунски гробове от Покровск и Кизилкайнартошбе. Същото може да се каже и за чифта гривни с животински глави. Обеците от Унтерзибенбрун, както и тези от Мезьоберен, много приличат на тези от Ирад и са добре познати в кавказки първообрази.
Тоалетните принадлежности на жената от Унтерзибенбрун, разчупеното на две огледало и запазеното с различна украса огледало на момичето, както и цикадите са много чести дарове от хунско време.
Един археолог, още преди 20 г. изказва мнението, че находката от Унтерзибенбрун трябва да се свърже с хунската и германската носия от хунско време, характерни за мъжете. Затова предполага, че е имало и един неразпознат мъжки гроб, на когото те са принадлежали. Изследователите обаче твърдят, че при младата жена няма мъж. Подобни предположения са изказани и за гробовете от Тунис и Дюрсо, които съдържат елементи на мъжка носия – напр. торкви.
Паралелите на великолепната конска амуниция от Унтерзибенбрун са в Коцофени де Жос в Олтения и в Качин. Тези находки отразяват по-ранната фаза на хунското движение. Типът юзда, въз основа на двете еднакви части, насочва към паралели в Понтийската област и Крим. Към този тип принадлежат и находките от Кьонигсбрунер (Луки) от Силезия и Якушовице. В целия ритуал могат да се видят основно хунско-алански елементи и с изключение на фибулната дреха на княгинята и гребенчето на момиченцето отсъстват елементи, характерни за готския костюм. С такова богатство се отличават само аланските носии. Укращенията и другите гробни дарове са изделия на златарите от хунско време, разпространени от Кавказ до Алпите. Принадлежат на аланска фамилия, заемала високо масто в хунската йерархия.