Блоковата структура на компютър се състои от:
- процесор (един или повече) – управлява или участва в управлението на всички останали устройства и обработва информация съгласно програми, които се намират в RAM или ROM паметта. В него постъпват последователно командите от програмата и се изпълняват всички аритметични и логически операции. Процесора се състои от два блока – обработващ и управляващ. Притежава система от инструкции и се характеризира с разредност, тактова честота, машинен цикъл, производителност и др.;
- памет – използва се за съхранение на обработваната информация, управляващи и служебни програми, потребителски програми и данни. Може да бъде RAM – памет с произволен достъп, която се нарича още оперативна памет и в нея се разполагат ОС и потребителските програми. Вторият вид памет е ROM – постоянна памет. В нея са записани основниите системни и зареждащи програми. Различните видове памети се характеризират с обем, организация и време за достъп;
- входно-изходни устройства – извършват буфериране и прехвърляне на управляващи сигнали и данни между процесора (паметта) и различни външни (периферни) устройства. Те могат да включват външни запомнящи устройства, конзолни модули (за връзка с оператора), модули за комуникация с периферни устройства на други компютри.

ДЕФИНИРАНЕ НА ОСНОВНИТЕ СИСТЕМНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Програмата QAPlus от пакета Norton Utilities е предназначена за изследване и диагностика на основните системнии характеристикии на компютри от типа IBM PC XT/AT. Те са разпределени по групи:
Sysinfo – дава информация за хардуера и софтуера, който се изпозва в компютърната система. Предлага обща информация системната конфигурация и използваната мрежа, показва броя, обема, типа и характеристиките на използваните дискови и дискетни устройства, дава информация за общия обем памет и нейното разпределение. Ражглежда се паметта, заета от ДОС и от резидентни програми, както и свободната памет. Дава информация за разширената и допълнителната памет.
Testing – определя скоростта на процесора и диска и прави сравнение с няколко еталонни теста. Всички резултати от тестовете се показват като индекси относно IBM PC-XT (на базата на 8088) приет за 1.0.

АНАЛИЗ НА ВЛИЯНИЕТО НА ОСНОВНИТЕ СИСТЕМНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Характерисиките на компютърната система представляват характеристики на блоковете, които я изграждат. Те са свързани помежду си и взаимно си влияят, следователно не можем да ги разглеждаме самостоятелно. Поради тази взаимна връзка между отделните модули могат да се използват два основни начина за определянето на бързодействието и ефективността на системата. Първият е директно да се оценява производителността на системата като цяло, чрез използване на специализирани тестови програми, а при вторият всеки модул се оценява самостоятелно, чрез неговите параметри и по някаква методика, даваща взаимодействието между отделниите компоненти, се определя общото бързодействие. По вторият метод е изиградена и диагностиичната програма QAPlus. Основно влияние в нейната методика имат няколко компонента на компютърната система.
Процесорът влияе със своята тактова честота, която определя и честотата на цялата система, с разредност, с набора си от инструкции, с наличие на външна и вътрешна кеш-памет, както и с магистралите за работа с тях, с основната памет и с останалите модули в системата. Неговата производителност се променя от всички тези фактори – с увеличаване на тактовата честота и на разредността, производителността нараства, но това води до увеличаване на изискванията към другите устойства: увеличаване на кеш-паметиите, използване на магистрали с по-голяма пропускателна способност, повишаване на ефективността на процесорните инструкции. Необходимо е да се отбележат някои особености свързани работата на процесора, а именно: с увеличаване на тактовата честота на работа на процесора се увеличава и неговото бързодеиствиие (броят на операциите, извършвани за една секунда),но с повишаване на тактовата честота не винаги се постига повишаване на бързодействието на цялата система. При работа на бърз процесор с бавна оперативна памет кеш-паметите поемат буферирането на данните, а при бавен процесор и бърза памет е възможна реализация на мултипроцесорна система с обща памет.
Следващата характеристика имаща влияние върху бързодействието на една компютърната сиистема е нейната памет. Тя се характеризира с обем и време за достъп – големите обеми памет дават възможност да зареждане на по-големи и по-сложни програми и за съхраняване на достъпно място на често използвани данни и др. От друга страна малкото време за достъп ускорява операциите с тази памет, затова то трябва да бъде съгласувано с възможностите на процесора – с повишаване на количеството и бързодействието на паметта е възможно да се реализира многозадачна работа, при която паметта се използва от няколко процесора.
Друга характеристика имаща влияние върху производителността на компютъра са външните запомнящи устройства – със своя капацитет и бързодействие съхраняват продължително време значителни обеми от данни. Тези устройства са много по-бавни от оперативната памет, но при необходимост данните в тях стават бързо достъпни.
Входно-изходните устройства дават възможност за връзка между оператора и компютъра. Чрез тях могат да се свържат различни устройства, които да бъдат управлявани или да предават определена информациия. В компютрите IBM PC се използват видеоконтролери, видеомонитори, клавиатури, мишки, модеми, мрежи, серийни и паралелни портове и др.
Определящ фактор за бързодействие на една система е и нейната шина за данни. От нея зависи с каква скорост процесора ще извлече информациия от паметта и ще комуникира с останалите устройства в системата. Широко разпространение има ISA шината, която е 16 битова. Бавната системна шина води до значително намаляване на производителността на системата. При по-съвременните компютърни системи широко разпространение намират високопроизводителните шини EISA (използва се предимно в сървърни конфигурации), MCA (използва се в компютрите на IBM) и локалните шини VESA (известна още като директен процесорен слот) и PCI (широко разпространена в момента).

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Принципът на модулност, по който се изграждат съвременните компютърни системи осигурява голяма гъкавост на реализираните конфигурации. Той позволява една система, чрез подбор на модулите влизащи в нея, да се пригодява лесно към дадени условия и изисквания.Тъй като характеристииките на модулите на системата са взаимно свързани, за да изследването на производителността и реално се взимат под внимание не само параметрите на модулите, но и връзките между тях.

Нива на OSI модела

Мрежовите стандарти се задават от няколко различни организации и от тях може би най-значимия е седем слойния OSI модел.В този модел всеки слойпредставя различни функции. Моделът служи за инструмент при разбирането функциите на мрежите,разделяйки ги на различни функционални компоненти.Той категоризира различните необходими процеси в комуникационната сесия на различни функционални нива.Нивата са организирани спрямо естествената поредица от събития,възникващи по време на комуникационната сесия.
Относителният OSI модел е илюстриран по-долу.Нивата 1-3 осигуряват мрежовия достъп,а тези от 4 до 7 са предназначени да поддържат комуникациите от край до край.

Описание на ниво Номер на нивото
Aplication(Приложно) 7
Presentation(Представително) 6
Session(Сесийно) 5
Transport(Транспортно) 4
Network(Мрежово) 3
Data Link(Връзка данни) 2
Physical(Физическо) 1

Ниво 1:Физическо ниво
Най-ниското ниво се нарича физическо ниво.Това ниво е отговорно
за предаването на потока от битове.Топриема рамки данни от Ниво 2
и предава сериинотяхната структура и съдържание,бит по бит.

Освен това то е отговорно за приемането на входящите потоци данни ,отново бит по бит.Тези потоци след това се подават към ниво 2 за преобразуване в рамки.
Буквално казано,това ниво вижда само “0” и “1”.Няма механизъм, чрез който то да определи значението на битовете,които приема или прдава.То се занимава само с физическите характеристики на електрическите или оптичните технологии за сигнализация.Това включва напрежението на електрическия поток,използван за транспортиране на сигнала,средата за разпостранение на сигнала импедансните характеристики и дори физическата форма на конектора ,използван за съгласуване.
Ниво 2:Ниво за връзка на данни

Второто ниво от този модел е ниво за връзка на данни.Както и другите нива,и то има две задачи:предаване и приемане.То е отговорно за осигуряване валидността на предаваните данни.
От страна на предаването,това ниво е отговорно за пакетирането на инструкциите,данните и т.н в рамки.Рамката е уникална за това ниво структура,съдържаща достатъчно информация да осигури,че данните са успешно изпратени през локалната мрежа да тяхното местозначение.
Успешната доставка означава,че рамката е достигнала своето местоназначение,непокътната.Следователно рамката трябва да съдържа механизъм,който да провери интегритета на съдържанието и по време на доставката.

За гарантирана доставка трябва да се случат две неща:
-изпращащият възел трябва да получи потвърждение от получателя за всяка пристигнла непокътната рамка;
-получаващия възел преди да изпрати потвърждение за получаванто на рамка,трябва да провери нейния интегритет.

По време на предаването на рамките,могат да възникнат най-различни ситуации-чатично или пълно повреждане ,недостигане до получателя и т.н.Ниво 2 е отговорно за за откриване и коригиране на всички тези грешки.
Нивото за връзка данние отговорно и за ре-асемблирането на всички двоични потоци,получени от физическото ниво в рамки.Приемайки,че се предава както структурата,така и съдържанието на рамката,Ниво 2 в действителност не пресъздава рамката.По-точно казано то буферира битове докато не получи напълно завършена рамка.
Нива 1 и 2 са необходими за всеки вид комуникация,независимо дали мрежата е LAN или WAN

Ниво 3: Мрежово ниво

Мрежовото ниво е отговорно за установяването на маршрут,който да се ползва между компютъра-източник и компютъра получател.Това ниво няма вграден механизъм за откриване и съответно коригиране на грешки по време на предаване и следователно трябва да разчита на надеждната услуга за предаванме на Ниво 2.
Мрежовото ниво се използва за установяване на комуникация между компютърни системи,намиращи се извън локалния LAN сегмент.Това е така,тъй като то има своя собствена маршрутна адресна архитектура,отделна и различна от тази на Ниво 2.
Маршрутните протоколи включват :
-IP;
-IPX;
-Apple Talk.
Използването на мрежовото ниво е опционално.То се изисква само ако компютъните системи се намират в различни мрежови сегменти,отделени чрез маршрутизатор.

Ниво 4: ранспортно ниво

Транспортното нивоосигурява услуга,подобна на тази от нивото за връзка данни,то е отговорно да осигури крайния интегритет на трансмисиите.За разлиак от Ниво 2,Ниво 4 може да осигури тази функция извън локалния LAN сегмент.То може да открие отхвърлените от маршрутизатори пакети и автоматично да генерира заявка за пре-предаване.
Друга важна функция на Транспортното ниво е да пренареди пакетите,пристигнали в разбъркан ред.Това може да се случи по най-различни причини.Пакетите може да са поели по различни пътища в мрежата или пък някой да са били повредени при предаването.При всички случаи,транспортното ниво е способно да индетифицира оригиналната наредба напакетите и трябва да възстанови тази подредба преди да подаде съдържанието им към сесиино ниво.

Ниво 5: есиино ниво

Петото ниво от OSI модела се нарича сесиино.Това ниво се използва относително рядко като самостоятелно ниво;повечето протоколи свързват функциите му с тези на транспортното ниво.
Функцията на това ниво е да управлява комуникационния поток по време на връзка между две компютърни системи.Този комуникационенпоток се нарича сесия.Това ниво определя дали комуникациите могат да бъдат двустранни или едностранни.Освен това то се грижи за приключването на ена заявка преди приемането на друга.

Ниво 6:Представително ниво

Представителното ниво е отговорно за управление кодирането на данните.Не всички компютърни системи използват една и съща схема за кодиране на данни и това ниво трябва да осигури превода между несъвместимите схеми за кодиране на данни.
Представителното ниво може да се използва за преодоляване различия във форматите за плаваща запетая и за осигъряване на кодиращи/декодиращи услуги.

Ниво 7 Приложно ниво

Най-високото ниво в OSI модела е Приложното ниво.Въпреки неговото име,то не включва потребителските приложения.То осигурява интерфейса между тези приложения и мрежовите услуги.
Това ниво може да се смята като причината за установяване на комуникационни сесии.Примерно даден e-mail клиент моце да генерира заявка за извличане на новите съобщения от пощенски сървър.Това клиентско приложение автоматично генерира заявка към съответния протокол на Ниво 7 и установява комункационна сесия за извличане на необходимите файлове.
Вертикалната ориентация на модела е отражение на функционалния поток от процесии данни.Всяко ниво взаимодейства със своите съседни.За да комункират помежду си,две системи трябва да подават данни ,инструкции,адреси и т.н.по различните нива.Въпреки,че комуникационния поток върви вертикално по нивата ,всяко ниво смята,че е способно да комуникира директно със съответните съседни нива за отдалечените компютриЗа създаване на такава логическа съседна връзка между нивата,всяко ниво на протоколния стек на машината източник добавя глава.Тазиглава може да бъде разпозната и използвана само от това ниво или от негови съседни на другите машини.Протоколния стек на машинатаполучател премахва главите,ниво по ниво по време на подаване на данните кум приложението им.
В действителност всяко ниво3 подава данните на ниво 2,което на свой ред конвертира рамките в поток от битове.След като потока от битове бъде получен от усройството на Ниво 1 на компютъра получател,той го подава на ниво 2 за преобразуване в рамка.След успешното приключване получаването на рамката,рамката се премахва и вмъкнатия в нея пакет се подава към ниво 3.Той пристига в абсолютно същата форма,в която е бил изпратен.Следователно на Ниво 3 има виртуално директрна комуникация.
Основта на успеха на модела е факта,че комуникацията може да се приеме,че се извършва между съответните еднакви нива на различните машини (от гледна точка на тези нива)

Мрежови протоколи

Терминът мрежови протоколи се отнася за протоколите ,намиращи се на ниво 3 .Тези протоколи осигуряват адресиране,позволяващо доствката на данни до неспецифицирани разстояния,намиращи се извън локалната мрежа на изпращача.
Протоколен стек, представлява множество от свързани помежду си комуникационни протоколи,предлагащи на потребителите механизми и услуги,необходими за комуникиране с други мрежови машини.От гледна точка на потребителя,протоколния стек е е това,коетоправи мрвжата използваема.

Видове протоколи

Internet protocol IP

Този протокол използва модел,различаващ се малко от OSI модела.Това е TCP/IP модела.За разлика от OSI той се фокусира в по-голяма степен на осигуряването на свързаност между различни мрежи ,а не върху функционалните нива.Това се постига ,приемайки важността от йерархична подредба на функциите,но оставяйки на протоколните дизайнери възможност за гъвкавост.OSI моделът е значително по-добър за обяснение на между-компютърните комуникации ,но TCP/IP е избора на пазара.
TCP/IP модела , създаден значително по-късно сле добяснявания от него протокол,предлага значително по-голяма гъвкавост от неговия OSI тъй като набляга на йерархичната подредба на функции,а не върху стриктното разделяне на функционални слоеве.

TCP / IP модела включва 4 функционални нива – мрежови достъп, интернет, точка до точка и процес / приложение.Тези 4 нива имат слаба връзка със седемте нива на OSI модела,без да се прави компромис с функционалността.
Нивото процес/приложение осигурява протоколи за отдалечен достъп и споделяне на ресурси.Telnet,FTP,SMTP,HTTP и много други се намират и работят на това ниво.
Нивото точка до точка е слабо свързано със сесийното и транспортното ниво от OSI модела.То се състои от два протокола:TCP и UDP .За приспособяване към все по-ориентираната към транзакции натура на Интернет бе дефиниран и трети протокол TTCP протокол.
TCP осигурява зависим от връзката обмен на данни между повече устройства,може да поддържа множество потоци данни и позволява контрол на грешките,потока и дори пренареждането на пакети,пристигнали в разбъркан ред.

UDP е друг протокол,работещ на транспортното ниво от OSI модела или на нивото точка до точка от TCP/IP модела.Той осигурява базов опростем пренос на данни под формата на т.нар “дейтаграми” Опростеността на дейтаграмите прави UDP модела неподходящ за някои проложения,но от друга страна този протокол е перфектен за по-сложните приложения,имащи своя собствена ,ориентирана спрямо връзката функционалност.
От друга страна UDP може да се използва за обмен на такива данни,като NetBIOS имена ,системни съобщения и т.н,тъй като този обмен не изисква контрол на потока,потвърждения,пренареждане и др.

Интернет ниво
Интернет нивото на IP се сътои от всички необходими протоколи и процедури за извършване на обмен на данни между устройства,намиращи се в различни мрежи.Пакетите,пренасящи данни трябва да могат да бъдат препращани.Това е целта на интернет нивото- да осигури изпращането на пакетите до тяхното местоназначение.

Novell IPX/SPX

IPX много прилича на IP.Той е независим от връзката протокол с дейтаграми,неизискващ потвърждение за всеки предаден пакет.IPX разчита на SPX по същия начин както IP разчита на TCP за подредба на пакетите,както и за всички услуги на Ниво 4.
IPX/SPX протоколите осигуряват функционалност,еквивалентна на Нива 3 и 4 от OSI модела.Пълният комплект IPX/SPX протоколи осигурява функционалността на другите OSI нива в четири слоя.
Протоколният стек на IPX/SPX включва 4 функционални слоя – Aplication,Internet,Data Link и Accses.(приложен слой,Интернет слой,слой за връзка данни и слой за достъп до средата) Тези четири слоя или нива имат слаба връзка със седемте нива на OSI модела,без това да се отразява на фухкционалността им.
Интернет нивото на IPX/SPX отговаря до известна степен на мрежовото и транспортното ниво на OSI модела.IPX може да се счита за протокол на ниво 3,въпреки,че може да взаимодейства директно с приложното ниво.SPX определено е протокол на Ниво 4 и не може да взаимодейства директно с Ниво 2 –тук ODI.То трябва да подаде данните на IPX и IPX да взаимодейства с ODI.IPX/SPX функционират като протоколи на понива в Интернет нивото.
SPX е ориентиран към връзката и може да се използва за обмен на данни между клиент и сървър,два сървъра и дори между два клиента.SPX осигурява надежността на IPX комуникациите , управлявайки връзката,осигурявайки контрол на потока,проверка за грешки и пренареждане на пакети.

AppleTalk

AppeTalk комбинира функциите на проложното и представително ниво на OSI модела в единично приложно ниво.Тъй като е опростен протоколен стек,на това ниво има само един протокол- AplleTalk Filing Protokol (AFP).Той осигурява мрежови файлови услуги на приложенията извън файловия стек,като електронна поща,печатни опашки и т.н.Ако дадено приложение на Apple компютър трябва да изпрати или получи информация по мрежата ,то трябва да използва AFP.

Транспортно ниво

Транспортното ниво на AppleTalk предлага транспортни услуги на нивата намиращи се над него.То има 4 протокола.наи-използвания протокол е (ATP)
ATP осигърява надежден,недаващ загуби механизъм за доставка на пакети между два компютъра.ATP използва полета за поредност и потвърждение в хедъра на пакета за да осигури , че пакетите не са се загубили по пътя до тяхното местоназначение.

Ниво за доставка на дейтаграми

Нивото за доставка на дейтаграми е напълно аналогично на мрежовото ниво на OSI модела.То осигурява независимо от връзката пакетираната доставка на дейаграми.То е основата за установяване на комуникация и доставка на данни във всяка AppleTalk мрежа.Това ниво е отговорно и за динамичното адресиране на мрежовите възли.

Ниво за мрежови достъп

Нивото за мрежови достъп съдържа функциите на физическото ниво и нивото за връзка данни на OSI модела.Тази функционалност е интегрирана в специфични за отделните рамки поднива.Примерно EtherTalk е протокол,осигуряващ цялата функционалност на физическото ниво и нивото за връзка данни на OSI модела в едното подниво.

NetBEUI

Последният по-известен протокол е NetBEUI. Това е относително малък,но ефикасен протокол за LAN комуникации.
Net BEUI е специфичен за Microsoft LAN транспортен протокол.Той не е маршрутизируем.Следователно неговите приложения са ограничени до домейни на Ниво 2, ползвани от компютри с операционни системи на Microsoft.Въпреки,че вече не е проблем,NetBEUI все още ефективно ограничава кмпютърните архитектури и тяхното технологично прилижение.
Преимуществата му са:
-компютрите,използващи мрежови софтуер или операционни системи на Microsoft могат да комуникират помежду си.
-NetBEUI е напълно самонастройвашщ се и работи прекрасно в малки LAN сегменти;
-NetBEUI има минимални изисквания към паметта на машината;
-NetBEUI осигурява превъзходна защита и възстановяване от грешки при преноса.
Недостатъците на NetBEUI са,че на е маршрутизируем и че не работи добре в WAN

Мрежовите протоколи се намират над нивото за врузка данни. Ако те са подходящопроектирани и разработени,те не са зависими от LAN архитектурата и осигуряват управление от край до край на преноса в даден LAN домейн

@Резидентни – те остават резидентни в паметта (така както остава някой драйвер до изключването или рестартирането на компютъра). От паметта вирусът може да се размножава и да смущава работата на компютъра и да поврежда файлове и цели програми.

@Boot – тези вируси се самокопират в зареждащия сектор на дискетите и на хард диска, като копират системните файлове (ако хард дискът или дискетата са системни) на друго място на дискетата или на хард диска. Така, при опит да се зареди от заразената системна дискета, вирусите се зареждат успоредно с ОС и нанасят своите удари върху софтуера.

@Вируси с директно действие – това са вируси, които се стартират, нанасят своя удар върху софтуера и се „самоизключват“, но остават като инфекция.

@Stealth – вирусите са най – коварните, защото те причиняват големи щети и остават резидентни в RAM. Те още прикриват симптомите на вирусната инфекция и взаимодействат с различни антивирусни програми, като принуждават програмата да каже, че няма вируси. Тези вируси не показават промени по размерите на файла, който са инфектирали, което ги прави трудни за засичане и обезвреждане! Самият вирус лесно се укрива и трудно се премахва. Секторите от хард диска и (или) дискетата, където е записан оригиналът на вируса, се маркират като лоши (механично повредени), въпреки че не са повредени по никакъв начин. Bсички анти-вирусни програми, които проверяват хард диска или дискетите „виждат“ маркираното „Лош сектор“ и го прескачат и не засичат вируса. Друга мярка за защита е заетата техника от полиморфичните вируси на самопроменящ се код на вируса за дпълнителна самозащита.

@Макро вируси – вируси, специално написани на „Word macro language“ и на „Visual Basic Macro language“, като създават отделни макроси – вируси. Тези вируси често предизвикват правописни и стилистични грешки по текстовете на „WinWord“, „MacWord“, „DosWord“, а също и по таблиците на „DosExcel“, „WinExcel и „MacExcel“ . Тези вируси не правят разлика между отделните версии на Word и Excel. Макро вирусите се пренасят като макроси по документи и таблици със записани макроси. Стартирането на макросите стартира и макро вирусите. Нападат първо файла Normal.dot (когато става дума за Word) или Normal.xlt (когато става дума за Excel), а после и всеки отворен документ.

@Логическите вируси предизвикват не само множество щети, но и много логически грешки по време на работа. Те се активират, ако определени условия се изпълнят правилно.

@Time-bomb вирусите са вируси с назначена дата на активиране. Ако попаднат в компютъра преди датата на активирането им, те само се размножават без да предизвикват повреди. На датата на активирането или след нея вирусите се активират и нанасят своя удар. Пример за такъв вирус е CIH (т.нар. Чернобил), който се активира на 26-ти април.

@MBR (Master Boot Record) вирусите работят на принцип, близък на Boot вирусите. С тази разлика, че те не копират системните файлове, а се „смесват“ с тях и ги модифицират, за да приемат вируса като част от тях, което прави невъможно премахването им. Когато от заразен системен хард диск или заразена от системна дискета, се зарежда ОС, вирусите се зареждат отново, успоредно с нея и нанасят своя жесток удар върху софтуера.

@BIOS вирусите – това са тези вируси които освен че причиняват щети, правят и промени по BIOS-a на компютъра или се записват там. Най-честите промени са свързани с флопитата-често се обявява, че флопитата не са инсталирани и компютърът не може да ги използва. Разбира се, често пъти вирусите така разбъркват данните от BIOS-а, че компютърът не може да се стартира. Вирусите, причинили всякакви промени по BIOS-a, не позволяват нормалното пре-конфигуриране. Трети вируси се самозаписват в BIOS-a и се самостартират от там (още преди ОС да е заредена). Борбата с тези вируси е най-сложна защото те контролират целия хардуер и софтуер.

@Размножаващи се – тези вируси само се размножават – без да причиняват нинакви повреди и каквито и да било други щети и последици.

@Joke programs – всъщност те не са вируси, а шегаджийски програми, които се разпространяват като вирусите. Тези програми не причиняват никакви щети. Те само извеждат глупави съобщения и още по-глупави шеги.

@Virus creating tool viruses – не са вируси а инструменти за създаване на вируси в големи количества. Вирусите, създадени от тези инструменти, обикновено са шифровани и лесно засечими, както и лесно отстраними.

@ANTI-VIRUS viruses – не са вируси, а антивирусни програми, които се разпространяват като вирусите и обикновено са блок за самотестване срещу вируси. Желателно е да не ги допускате по хард диска, дисковете и дискетите си.

@Хардуерните вируси са вируси, които спъват работата на хардуера по всякакви начини, симулирайки хардуерни проблеми, механически повредени сектори по дисковете и дискетите, повреди по тях, провалят тестовете на дисковите контролери и принуждават копютърът да не работи с дадени компоненти от хардуера. Вируса FireBurn е точно такъв – с цел самосъхранение блокира клавиатурата и мишката.

@COM вирус е този вирус, който напада и заразява само
“-.СОМ” файлове.

@ЕХЕ вирус е този вирус, който напада и заразява само
“-.ЕХЕ” файлове.

@СОМ/ЕХЕ вирус е този вирус, който напада и заразява както “-.СОМ”, така и файлове на “-.ЕХЕ”.

@Суматорните вируси са предвидени да събират и закръглят стойности предизвиквайки много големи бъркотии. Започвайки от най-ниските нива на Excel, стигайки до най-високите нива на счетоводни, ведомствени, подбанкови и банкови нива и функции. Тези вируси могат да объркат сметки, подменят стойности на резултати и знаци, в зависимост от индентификацията на дадено действие и сумите и вида на стойностите. Често тези вируси вкарват в обръщение неверни стойности, представяйки ги за верни, както и да отхвърлят верните стойности, като ги представят за грешни.

@Псевдорутерите са вируси, които само смущават трансфера на данни, като предизвикват частични задръствания по мрежите и трансферните линии. Попаднали на подходящо устройство или в главния компютър на мрежа, те започват да се размножавт и да предизвикват тотални задръствания по мрежите и трансферните линии, препращайки информацията по различни вектори, където тя се губи. E-mail и локалните мрежи са главното им поле на действие.

@Информационни замърсители са вируси с функции като на псевдорутерите (само че за предизвикахето на тотално задръстване и объркване на мрежите и на трансферните линии не е необходимо да са в главен компютър или устройство, а където и да било по мрежата и устройствата). Често тези вируси пращат пратка на адрес, различен от този който потребителят е посочил или обявяват съществуващ адрес в мрежа за невалиден или ако се набере грешен адрес, вирусите го приемат за валиден и пращат информацията в различни вектори на трансфер, където тя се губи.

@Полиморфните вируси са много трудни за засичане, идентифициране и премахване, защото те постоянно променят своя код. Няма два еднакви кода на един и същ полиморфичен вирус, който е способен да направи хиляди самомодификации, с цел да се самопредпази от антивирусните програми. Принципът на полиморфията при вирусите е всяко копие да се кодира различно.

@Биокомпютърните вируси са много интересни. Те представляват нещо като един вирус разделен на две „половини“ които „половини“ са програмирани да се търсят взаимно (една – друга) и когато се открият – да се съединят и да образуват вируса. Всяка (коя да е) „половина“ поотделно е безобидна, но ако двете се съберат заедно, вирусът образува и се активира и нанася своя удар срещу софтуера.

@Бинарни вируси са вирусите, които са написани на машинен език и също като биокомпютърните вируси са в две части които взаимно се търсят една друга. Това че са написани на машинен език ги прави малки и трудно засечими.

@RAM вирусите са вируси, които само се размножават и седят в оперативната памет (RAM) и окупират голяма част от нея и не се улавят от антивирусните програми, сканиращи RAM за резидентни вируси. Те не причиняват никакви щети, но бързо и лесно се размножават. Тези вируси често пъти заставят програмата да не стартира и да изведе съобщение за недостатъчно RAM-памет, въпреки че компютърът в повечето случай има достатъчно количество RAM-памет, за да изпълни програмата

@Companion вирусите с вируси, които са нещо средно между шегаджийските програми (joke programs), RAM-вирусите и размножаващите се вируси. Този тип вируси се записват в началото на програмата и при неиното изпълнение вируса задава някакъв въпрос. При правилен, отгвор вирусът стартира програмата. При грешен – вирусът или блокира компютъра, или го рестартира.

@Вируси – убийци – по непотвърдени данни тази категория вируси не поврежда данни или каквото и да било друго, но убива оператора. Такъв вирус са използвали в КГБ като крайна мярка на защита на компютрите им през Студената война. Вирусът се е казвал “666” и няма нищо общо с разпространения глупав файлов “666” вирус, носещ същото име за заблуда и е обърквал до такава степен мозъчните вълни, че е причинявял невероятно главоболие и… смърт! Много любопитни хакери, кракери и американски експерти и програмисти са се опитвали да откраднат вируса, но никой още не е успял…

@FAT Scrabmlers – тези вируси така разбъркват двете копия на FAT, че всичко, записано на диска, става негодно за каквито и да е манипулации. Двете Копия на FAT се разбъркват – всяко по различен начин (с цел максимални щети). Няма друг изход, освен форматиране от BIOS и след това предформатна подготовка с FDISK и повторно форматиране с Format /u /c /s.

@Java вируси – това са вируси, които могат да заразяват само Java програми и заразяват всякакви компютри и операционни среди, защото се стартират не от ОС, а от браузъра.

@Е – Mail вируси – особено актуална категория вируси. Разпространява се чрез електронна поща и използва адресната книга, за да нападне нови компютри.

@WAP вируси – току-що появила се категория с един-единствен представител – “Timofonica”. Нападат GSM, Palm PC и лаптопи, ако те използват WAP. Засега няма данни за вредни кодове, но се очаква да се получи нещо като разбъркване на мрежите, сривове, раздуване на телефонни сметки, разпращане на телефонни номера или адреси.

Забележка: Вирусите за PC не могат да заразяват Power Machintosh и вирусите за Power Machintosh не могат са заразяват РС компютри, защото има разлики в интерфейса на двете групи хардуер. Двете групи са взаимно несъвместими. Тази забележка не важи за точка 28 (Java вирусите).

@Червеи (Worms) – програми, които се самокопират, но и заразяват други програми (не винаги причинявят щети).

@Host червеи – имат нужда от локална мрежа, за да се самокопират и за да могат да функционират.

@Net Worm – разпространява части от себе си по мрежа и има нужда от нея, за да може частите му да работят съвместно. Може да съществува и на единичен компютър, но се самокопира на различни места и/или дялове на хард диска.

@Троянски кон – това са програми, които са скрити в други програми. Тази система е ефективна, докато основната програма върши нещо. Във фонов режим се имплантира вирус или се създават други проблеми. Пример за това е FreeWare програмата ProMail 2000 v. 1.02, която служи като оптимизатор на мрежовия трафик и разпределение на пощата. Програмата създава файла ACCOUNT.INI, в който се съдържат всички имена, пароли и привилегии за достъп на всички потребители и информация за степента на защита на мрежата, който файл се копира и копието му се изпраща като прикачен файл по електронна поща до създателя на програмата.

@“Терористи“ (Droppers) – програми, направени за заобикаляне на антивирусните защити. При създаване се използва мощна криптираща система със защитна цел. Тази криптираща система прави невъзможно откриването от антивирусни програми. „Терористите“ най-често траспортират и имплантират други вируси.

@Бомби – тези програми изчакват определено събитие на компютъра, което ще ги стартира и те ще инсталират вируса, който носят със себе си. Тези програми имат много и разнообразни начини на действие (все вредни) и се стартират от разнообразни събития в компютъра Ви или в определени дни.

@INI програми – тези програми са във формат на стандартен INI файл. Много опасни и силно разрушителни. Модифицират се системните файлове на Windows. Това реално са вредни опции в “-.INI” файловете.

@BAT инфектори – асоциират се с “-.BAT” файлове. Може да се асоцират всякакви унищожителни програми, съвместими с РС. Това е или елементарен BAT код, или е програма, която се извиква с модифицирани “-.BAT” файлове.

Под ефективност в PR разбираме постигане на поставените цели на една PR-програма за периода, за който тя се отнася. Професионално подготвената PR комуникативна програма е съществена предпоставка, че организацията ще постигне желаното от нея разбирателство, доверие и взаимоизгодно сътрудничество сред публиката, че тя ще бъде спечелена за реализацията на организационната политика.
Много са факторите, които влияят за постигането на желаната ефективност. Това могат да са условията, в които ще протече комуникацията, стилът на комуникацията, медийната политика, информираността на публиката, отношението й и др.
Целта на PR-технологията е да създава доверие между една корпорация и нейната приоритетна публика. Това е възможно, ако на хората са демонстрирани ясни гаранции, че публичните им интереси са взети предвид при изработването на корпоративните стратегии.
PR-технологията, приложена към света на общественото мнение, изисква много добро познаване на публиката, на социалната обстановка и на тази основа предвиждане на тенденциите в развитието на общественото мнение.
Когато една корпоративна политика спечели общественото мнение, то тя получава допълнителни дивиденти, при това твърде мощни, за по-нататъшната си професионална реализация.
Много често елементарни грешки създават лошо впечатление сред публиката и по този начин ефективността не се постига. За постигане на целите на PR-организация и за да бъде ефективна PR-програмата трябва да се премине през няколко основни етапа. Първо се анализира задачата, определят се целите. За да бъдат постигнати организационни цели се приема една обединяваща концепция, която цели популярност и присъединяване между публиката.
Концепцията включва основните насоки на комуникацията. Това е избора на главните тези, които ще се съдържат в комуникативните послания. Те трябва да са съобразени и с конкретните характеристики на публиката, която трябва да се спечели за организационната политика.
Следващият етап за реализиране на програмата е общуването. Важно място в него заемат предимствата, които печели публиката, когато се довери на PR-организацията.
След това се оценява реализацията на програмата и нейните резултати.
Много често елементарни пропуски създават напрежение сред групи на целевата публика и определено работят срещу репутацията на организацията.
Всеки от тези етапи по отношение на ефективността на PR-дейностите може да способства за нея, но реално може да създава проблеми. Всяка работеща PR агенция или всеки служител по PR трябва да владеят изкуството и да притежават необходимите познания в областта на социалните науки, които да им позволяват да дефинират проблемите. Непознаването на технологията на PR, недостига на фундаментални познания в областта на социологията и социалната психология, осигуряват провал на кампанията, загуби за клиента, дискредитиране и на прохождащата PR-практика в страната.
Професионалният PR изисква перфектни отношения с мас-медиите. Между организацията и медиите не трябва да има никакви бариери. Пиарменът е представител на медиите в организацията и на организацията в медиите – и като такъв, той е длъжен да осигурява максимум удобства за осъществяване на работата на журналистите. Професионално подготвената и реализирана медийна политика е неразделна част от PR-програмата и съществена предпоставка за достигане на търсената ефективност. Ако една организация рядко се появява в масмедиите, тя трудно може да се позиционира в публичното пространство. Но и стремежът на всяка цена да се попадне в печата, радиото и телевизията създава проблеми на организацията – тогава се получава пренасищане на пространството (преекспониране) и също не се достига търсената ефективност в PR.
С PR се цели не просто публиката да е информирана, а тя да бъде въвлечена в действие, да стане съпричастна в процеса на реализиране на корпоративната политика. Сред факторите, които допринасят за достигане на тази цел, са и комуникативните послания – съобщенията, които пиармените адресират до своите публики. Задължително условие е да се подготвят послания до публиката, съобразени с нейните потребности. Съществуват основни потребности, съобразяването с които е значима предпоставка, че комуникацията организация-публика, ще се състои.
Посланията се подготвят и според изискванията на т.н. принцип на сегментация (диференциация): всяко послание е елемент (сегмент) от цялостна информационна картина. И затова всяко послание има своята информационна натовареност, която следва да бъде съобразена с предшестващите, съпровождащите и последващите го информационни сегменти.
В посланията трябва да има апели към ценности и позиции, защитавани и уважавани от конкретна целева публика, а не изобщо. Не трябва да се подчертават различията между позицията на комуникатора и публиката, а точно обратното – да се търсят точките на съприкосновение с публиката в думите и в събитията, за които съобщава пиармена, неговата позиция да съвпада с позицията на публиката по ключови въпроси. PR посланията трябва да са съобразени с възможностите за кодиране и декодиране от целевите групи в публиката. Ако публиката не разбира това, което й се казва и коментира, ако тя не е в състояние да приеме аргументите, ако превратно тълкува достигащите до нея послания, то е налице неефективност.
За да достигат до ясно и точно определена група в целевата публика в посланията следва да се търси позоваване на идентификацията на публиката. Различните масмедии са приближени нееднакво до публиката, което означава, че PR-посланията следва да достигат до публиката чрез близките до нея медии, да се избира канал, с който групи в целевата публика реално общуват. Но всяко средство за масова комуникация има свой специфичен език, стил, политика, с които трябва да се съобразява пиармена, когато цели въздействие върху конкретна група в целевата публика. Трябва да са съобразени с репутацията на комуникативния канал – средството, което пиармена ще избере за разпространение на своите послания се ползва с най-голямо доверие на публиката. Задължително е темата на PR-посланията да е съобразена с поставените цели. Концентрирането на усилията и избора на една тема, която да бъде разработена чрез разнообразни PR-техники, позволява да бъде активирано и вниманието, и интересите на публиката. А това е същностна предпоставка за постигане на търсената ефективност.
Ако посланията са илюстрирани с фотографии, слайдове, с аудио- и видеоматериали, информацията, предложена от пиармените, по-добре се укрепва в паметта на публиката. Акцентите в посланията е по-добре да са поставени на преимуществата, които ще получи публиката, а не на особеностите на даден предмет или услуга, които предлага организацията. Съдържанието на посланията не трябва да се разминава с реалната ситуация, в която е поставена публиката, то трябва да й съответства. Ако е налице разлика между жизнените обстоятелства и твърденията в PR-посланията, то няма ефект от комуникацията. Пиарменът трябва да вижда реалността такава, каквато е, а не каквато му се иска тя да е. Личностните качества на хората, които осъществяват PR в една организация имат ключово значение за крайните резултати. Не е възможно да има професионално реализиран PR, ако хората, които го “правят” не са способни с лекота и по собствена инициатива да установяват контакти в многообразните форми на общуване с различни публики. Немислима е ефективната комуникация, ако пиарменът не е в състояние да се идентифицира с групи от публиката, т.е. да разбира другите хора чрез отъждествяването си с тях или ако не познава общоприетите характеристики на групата.
Сам Блек подчертава някои предпоставки, които, според него, са от значение за постигане на желаната ефективност:
Винаги настойчиво изисквайте пълна и достоверна информация;
Запазвайте простотата и искреността на съобщенията;
Не представяйте желаното за действително и избягвайте преувеличенията;
Помнете, че половината от вашата аудитория са жени;
Разнообразете общуването – не го превръщайте в скучно и банално мероприятие;
Оформяйте общуването по съответен начин – то не трябва да бъде твърде превзето или екстравагантно;
Винаги отделяйте време за запознаване с общественото мнение;
Помнете, че много важно е непрекъснатостта на този процес;
Старайте се във всички аспекти на общуването да проявявате позитивен и конструктивен подход.
Американските изследователи Джеймс Груниг и Тод Хант също формулират някои основни принципни изисквания към професионализма на пиармените, следването на които е предпоставка за достигане търсената ефективност в PR:
Те трябва да разглеждат връзките на организацията с нейното обкръжение, звената, обединяващи ръководителите на производството с изпълнителския персонал, както и конфликтите, които ги разделят;
Те трябва да работят вътре в организационните конфликти, да търсят иновационни решения на възникващите проблеми. По естеството (съдържанието) на своята работа, PR-ръководителите се отличават от своите колеги в организацията, доколкото пиармените имат работа с възприятия, установки и обществено мнение. Другите ръководители имат работа с по-емпирични, количествено измервани конкретни явления. Затова специалистите по PR са длъжни да бъдат новатори не само от гледна точка на предлаганите комуникационни решения, но и с отчитане на това, тези предложения да бъдат разбираеми и приемливи за техните колеги;
Те са задължени да мислят стратегически. Пиармените са призвани да демонстрират познаване на мисията, целите и стратегията на организацията. Техните решения трябва да удовлетворяват реалните потребности на организацията и да изобразяват общата картина. Ръководителите на производството до тогава ще игнорират споменаването на наименованието на организацията в сутрешния вестник, докато не осъзнаят стратегическото значение на този факт;
PR-ръководителите трябва да се стремят към това, резултатите от тяхната дейност да се измерват. Те трябва точно да формулират задачите, систематично да работят за достигане на поставената цел, да измерват равнището на успеха на движението към нея. Това предполага използване на такива признати в сферата на бизнеса средства, като управление на основата на поставени цели, управление на резултати и други процедури на управлението;
И накрая в процеса на управлението на системата от връзки на организацията с обществеността пиармените трябва да демонстрират дълбока осведоменост за различните елементи на самата организация:
нейните функции, организационните компоненти на производството;
структурата, йерархичния строеж на управлението;
процеса на приемане на решения, съществуващи регламенти и процедури, от които се ръководи организацията;
обратните връзки, механизмите на формалната и неформалната оценка на организацията.
Професионализмът на пиармена се проявява и в неговото отношение към масмедиите – той винаги следва да е на тяхно разположение, да се ползва с авторитет с журналистите и те с удоволствие да общуват с него.
Често пиармени, владеещи “занаята” получават резултати, които са далеч от желаните. Анализът на причините, които са довели до подобна ситуация сочат, че най-често за това са “виновни” различни бариери, появяващи се в хода на комуникацията. В резултат от несъобразяването с тях не се реализират целите на комуникацията, не се обхващат целевите публики и се появява криза на доверие между организацията и нейните публики. Наличието на комуникативни бариери означава, че информацията се променя в своя път от източника до получателя.
Възможните бариери, които възникват в хода на реализацията на една комуникативна програма по технологията PR могат да бъдат класифицирани по различни критерии. Например според основните участници в комуникационния процес може да се разграничат следните групи:
бариери, свързани с PR-дейността на организацията
неточно или непрецизно формулиране на мисията на организацията;
липса на мотивирана вътрешна публика;
мениджмънт, който игнорира или подценява ролята и значението на общественото мнение за реализацията на корпоративната политика;
подценяване на изучаването на динамичните потребности и нагласи на целевите публики;
неправилно използване на терминологията (с прости думи не могат да се изложат сложни проблеми);
изкривяване, поради необходимостта от компресиране (сбиване) на информациите, с цел да се предложи максимум информация на публиката;
други бариери, свързани с организацията.
· Бариери, свързани с публиката
липса на интерес (безразличие) към света и затваряне в себе си;
предубеденост към организацията;
неумение да се намират и ползват оптимално различни източници на информация;
духовна ленност и инерция на поведението;
други бариери, свързани с публиката.
Бариери, свързани с комуникационния процес
неумение да се организира комуникация с публиките;
неумение да се привлече вниманието на публиката, като първа стъпка към ангажирането й с посланията на организацията;
несъобразяване със законите на масмедиите, което води до изключване или дезинформации на посланията на организацията в медийното пространство;
в природата на масмедиите е да създават своя действителност, която се различава от предвидената. За това способстват заглавията, контекстът, в който ще се появяват материали и пр.;
неефективно организирана система за обратна връзка и поради това изоставане от динамично променящите се интереси и предпочитания на публиките;
други бариери, свързани с комуникационния процес.
Бариери, възникващи в социалното поле, където се реализира комуникацията
поява на нови доминанти (приоритети), които отклоняват вниманието на публиката;
промени в някои сектори на социалния живот, които засягат жизнени интереси на публиката;
негативно настроение спрямо организацията в социалното поле, поради лош PR;
други бариери, свързани със социалното поле, където се реализира PR-комуникацията.
Много често в самият процес на преодоляването на вече опознати бариери, се генерират нови, които могат да се проявят на по-късен етап на комуникацията. За недопускането им от изключително значение е непрекъснатата PR-ревизия по време на реализацията на PR-програмата и наличието на професионално разработени програми за действия в ситуация на криза.
Подценяването на бариерите в PR-дейността създава предпоставки за нейния неуспех, и произтичащите от това твърде сериозни разходи на ресурси – времеви, финансови, трудови.
И обратното – непрекъснатото изучаване и своевременното неутрализиране на неизбежно възникващите бариери в реализацията на PR-програмата е една от най-съществените предпоставки, че поставените цели пред PR ще бъдат успешно достигнати.

1. Управление на комуникациите в медийните организации

Комуникационният мениджмънт е новата парадигма, непосредствено обвързана с корпоративните и институционални мрежови комуникации. Ос­новната функция на комуникационния мениджмънт е да открива, дефини­ра и разрешава проблеми и конфликти, типични за даден бизнес, в това число и за медийния. Комуникационният мениджмънт трябва да търси интелигентни, базирани на мрежовите технологии и по­знанието, начини и модели за преодоляването им, както и да усъвършенства на всички нива в корпорацията равнището на комуникационна компетентност.
Стратегическият комуникационен мениджмънт фокусира вниманието си върху управление на комуникационните потоци в бизнес корпоративни структури, организации с идеална цел, иновационни институции, модерни медийни групировки. Това направление кореспондира още с такива области като мре­жови – корпоративни комуникации, стратегическо планиране, операционен мениджмънт, и други дисциплини като мениджмънт на познанието.
Няколко са подходите в тази специфична сфера, но по същество това са планове, базирани върху знанието и технологични системи, които ще допринесат за по-добрата организационна, конкурентоспособност; така и за дефиниране и представяне на организационното знание. Експертите идентифицират шест ключови фактора, влияещи на знанието: компетентно управление, организационна култура, контрол на съдържанието, мрежова технология, приложения и измерване на резултатите.
Видовете комуникации в сферата на връзките с обществеността, които подлежат на управление в медийната организация са следните:
комуникации между организацията и нейната външна среда;
комуникации между международните стратегически алианси;
комуникация между структурните единици вътре в самите корпорации;
комуникации в рамките на самите организации, формиращи корпорациите, в т.ч.:
комуникациите между различните нива в организацията;
комуникациите между различните звена /подразделения/ и филиали в организацията;
комуникации от типа “ръководител – подчинен”;
комуникации между ръководител и работна група;
неформални комуникации.
В зависимост от предназначението си информацията, която се транслира в контекста на проявление се дели на две групи:
за вътрешни нужди на организацията;
за нуждите на институции, външни на организацията.
Информацията за вътрешни нужди съдържа индивидуални и колективни данни. Статистическата информация за външни нужди предполага акумулация на данни за количеството и качеството на персонала, както и за технологичните, производствени и спомагателни процеси и продукти, за заплати, отчисления, застраховки, данъци, текучество, външна “заетост” на фирмени служители на втори трудов договор и пр., за сделки, договори, анекси, борсова информация, информация за валутните обменни курсове и много други.
За нуждите на информационното осигуряване във всяка фирма се залагат “информационни системи за мениджмънт на персонала” Проектирането на тези информационни системи е свързано с решаването на следните въпроси :
Определяне на основните данни и форми.
Изясняване вида на комуникационната система – традиционна или компютъризирана.
Уточняване на подхода за централизация на данните /обикновено в малките фирми информацията се централизира на върха на пирамидата, докато в големите фирми този тип информация е възможно да бъде по децентрализирана/.
Разработване на процедурите по събиране, анализ, разпространение и актуализиране на информацията.

2. Управление на информираността на публиките на медийните организации
Публиката на дадена медийна организация може да се разграничи на няколко подвида, като управлението на информираността на тази публика е в зависимост от потребностите на организацията и необходимостта на самата публика. Приоритетността на публиката е ситуационна характеристика – тя се извежда за конкретна активност в дадена програма. Приоритетността се имплицира от целите на дейността и планираните резултати, т.е. по аналитичен път.
Разбира се, за медийната организация, най –важна е първичната публика. Първични публики на медийните организации са тези, добрите взаимоотношения с които са толкова важни за организацията, че тя без тях просто не може да съществува. В случая, това са рекламодателите на медиата. Публиките могат да се опишат и по номинативен път, чрез демографски и психографски методи. Номинативният път означава да се даде типологична категория на публиката чрез наименованието й. Сам по себе си той не може да бъде полезен, ако не се приложи върху една вече сегментирана публична среда, в която всяка група да получи значещо и валидно за организацията название.
Другите два метода са социологически. Те позволяват да се извърши сегментиране на публичната среда и да се изяви вътрешната същност на публиките.
Демографският подход дава статистическа картина на публиката по характеристики като: възраст, пол, доход, професия, социална принадлежност, образование и т.н. Психографският подход описва поведенческите модели в дадена публика. Той е много полезен с това, че предоставя сравнителни психографики, илюстриращи приликите и различията:
вътре в публиката;
между две различни публики – по характеристики като: интереси, нагласи, вярвания, мнение и т.н. спрямо обекти и ценности, от които организацията се интересува, за да планира стратегиите си за достигане до публиките.
Обхватът на целевата аудитория в медийната организация се определя, като се идентифицират индивидите и човешките групи, върху които се простира даденото организационно последствие (проблем).
Идентифицирането на целевата аудитория от гледна точка на нейното отношение към проблема се опира на концепцията за поведенческата молекула. Тази концепция обяснява механизма на поведенческата реакция у индивида.
Латентната публика на медийната организация се състои от индивиди, изложени по еднакъв начин на въздействието на организационното поведение (сходен проблем), но все още не разпознаващи съществуването на проблема. Тази публика не е навлязла в поведенческата молекула.
Активната публика на медийната организация обхваща хора, които не само разпознават проблема и го дискутират лице в лице или посредством медиите, но са формирали отношение към него и активно търсят решение.
За бизнес дейностите на медийната организация е много важно точното прогнозиране на организационните последствия и предприемането на действия, докато целевите публики са латентни и осъзнати. Когато една публика стане активна, това означава, че хората са взели решение. Тогава е почти невъзможно да бъдат убедени да променят мненията и позициите си.

Заключение
Съвременният мениджмънт на медийната организация обхваща съвкупността от системни аналитични дейности по изпреварващо откриване и идентифициране на проблеми, които биха могли да засегнат способността на една организация да оперира нормално и успешно в своята бизнес среда. Той се прилага и при възникнали вече проблеми, свързани с обществени реакции срещу дейността на компанията.

Черните дупки са последният етап от еволюцията на масивните звезди. Според теорията за звездната еволюция след изчерпването на ядреното гориво, налягането в центъра не е достатъчно, за да попречи на гравитационното свиване на звездата. Вследствие на това вътрешните слоеве на звездата пропадат към центъра й. С увеличаване на плътността атомните ядра не мога да запазят своята цялост и веществото се превръща изцяло в неутрони. Така се формират неутронните звезди. Важна тяхна характеристика е масата им. Според Закона на Нютон за гравитацията повърхностното привличане (приемаме, че масата остава постоянна) се изменя обратно пропорционално на квадрата на диаметъра. Така, че ако свием една звезда до Ѕ от първоначалния й диаметър, то повърхностната гравитация е 2х2 или 4 пъти по-голяма от първоначалната. Ако свием звездата до 1/6 от първоначалния й диаметър, тогава гравитацията е 6х6 или 36 пъти по-голяма от първоначалната.

Звездата Сириус В, имайки диаметър 1/30 от слънчевия и маса, колкото Слънцето, трябва да има повърхностна гравитация 900 пъти по-голяма от слънчевата. Така, че ако приемем, че човек може да съществува на повърхността на Слънцето, то ако той тук тежи 70 кг, там ще тежи около 2000 кг, тъй като Слънцето има 28 пъти по-силна повърхностна гравитация от Земята. А на повърхността на Сириус В той би тежал 1,800,000 кг.

Неутронна звезда с масата на Слънцето и диаметър 14 км. (или 1/100 000 от слънчевия диаметър) трябва да има повърхностна гравитация 10,000,000,000 пъти по-голяма от слънчевата. Там 70-кг човек би тежал 20 трилиона кг. Скоростта на избягване (2-ра космическа скорост) при неутронните звезди е много голяма. Тъй като тя се променя обратно пропорционално на квадратния корен на диаметъра, то звездата Сириус В с диаметър, равен на 1/30 от слънчевия, ще има 5,5 пъти по-голяма скорост на избягване. Скоростта на избягване на Слънцето е 617 км/сек, което означава, че скоростта за Сириус В е 3400 км/сек. За неутронна звезда с маса, колкото слънчевата, но с диаметър само 1/100 000 от неговия, трябва да има скорост на избягване от повърхността 316 пъти по-голяма, което е почти 200 000 км/сек или 70% от скоростта на светлината.

Ако свиването на звезда продължи, то ще продължи и нарастването на скоростта на избягване. Неизбежно ще се стигне до състояние, при което скоростта на избягване ще стане равна на скоростта на светлината. Радиусът на свиващото се тяло, при което това се случва, се нарича радиус на Шварцшилд, защото той е изчислен за първи път от немския астроном Карл Шварцшилд. Нулевата точка в центъра се нарича сингулярност, в смисъл особеност или точка с особени свойства.

За тяло с маса равна на слънчевата, радиусът на Шварцшилд е 3 км. Диаметърът е съответно двойно по-голям – 6 км. Неутронна звезда с маса, колкото слънчевата, ако преодолее неутронната бариера и се свие до 6 км, ще има огромна плътност – 17,800,000,000,000,000 г/см3. А повърхностната й гравитация ще бъде 1,500,000,000,000 пъти по-голяма от земната, така, че човек с тегло 70 кг., попаднал в такъв обект, би тежал 100 млрд.кг. Приливният ефект на повърхността на този обект е 13 пъти по-голям от приливния ефект на повърхността на неутронна звезда. Най-важното на този обект е, че скоростта на избягване е равна на скоростта на светлината. Върху такъв обект могат да падат най-различни неща, но те не могат да бъдат обратно изхвърлени от него – сякаш този обект е една безкрайно дълбока дупка в пространството. Тъй като той не може да излъчва нито светлина, нито каквото и да е друго лъчение, обекта се нарича черна дупка.

Черната дупка е единственият обект, който е стабилен във вечността. Което довежда до предположението, че в далечно бъдеще Вселената ще е съставена единствено от черни дупки, а накрая – от една единствена черна дупка. Детектирането на черна дупка е трудно. Очевидно е, че тези обекти, които не излъчват нито светлина, нито микровълни или някое друго подобно лъчение, винаги ще са много трудни за наблюдение. Но за сметка на това те имат силно гравитационно поле.

Според теорията на Айнщайн, под действието на гравитацията се освобождават гравитационни вълни, които в аспекта им като частици се наричат гравитони (подобно на фотоните от светлинните вълни). Гравитоните са значително по-малко енергетични от фотоните и не могат да бъдат открити, освен в случаите, когато им действат необикновено високи енергии, като дори и тогава те трудно се проявяват.

За детектирането на гравитационни вълни през 1960 г. американския физик Джиузеф Вебер използвал големи алуминиеви цилиндри, всеки с тегло по няколко тона, разположени на стотици километри разстояние един от друг. Предполагало се е, че цилиндрите ще се разширяват и свиват изключително слабо, когато гравитационните вълни преминават през тях. Вебер твърди, че е успял по този начин да детектира гравитационни вълни и това внесло огромно оживление сред астрономите. Ако тези данни са верни, следва извода, че в центъра на Галактиката протичат процеси, свързани с отделянето на огромна енергия – може би там има черна дупка. Други учени обаче не успяват да повторят този опит и въпроса дали Вебер е детектирал гравитони остава открит. Възможно е в центъра на Галактиката наистина да има черна дупка, но сега се търси друг метод за нейното детектиране.

Друг начин, използвайки интензивното гравитационно привличане в околността на черна дупка, е изследване поведението на светлината, която трябва да се отклонява при преминаването покрай черна дупка. Ако между Земята и далечна галактика например има черна дупка, светлината на галактиката ще обхожда черна дупка с точкови размери, която сама по себе си е невидима. От всички страни светлината ще се отклонява към черната дупка и лъчите ще се схождат в посока към нас така, както става при обикновените лещи. По тази причина явлението се нарича гравитационна леща и този ефект вече е наблюдаван.

В околностите на черна дупка може да има обикновено вещество. Ако това е така, обектите с по-големи размери при достатъчно приближаване до черна дупка се раздробяват на прахообразни частици и ще обикалят около черната дупка на разстояние около 200 км над радиуса на Шварцшилд във вид на акреционен диск. Газово-праховата материя, движеща се по орбита около черната дупка, може да остане завинаги на тази орбита, ако отделните частици на се смесват. Но взаимните удари между частиците водят до обмен на енергия. При това някои частици ще губят от енергията си и ще започнат да падат спираловидно към черната дупка, спускайки се под радиуса на Шварцшилд, откъдето никога не може да се излезе обратно. Това е слаб, но постоянен поток от падащо надолу вещество. Частиците, движещи се по навиваща се спирала, губят гравитационната си енергия, която се превръща в топлина, и ги нагрява. Те се нагряват допълнително и от разтягането и свиването от приливните ефекти. В резултат температурата на частиците се повишава неимоверно и те започват да излъчват рентгенови лъчи. Тези лъчи предлагат друг метод за откриване на черни дупки.

За да се превърне Земята в черна дупка е необходимо да се свие до 0,87 см – тогава скоростта на избягване ще стане колкото скоростта на светлината. Това ще бъде една мини черна дупка. Ако подобни обекти съществуват, би означавало, че техния брой е много по-голям от този на черните дупки със звездни размери. Ако си представим астронавт, който пада в черна дупка, но по някакъв начин запазва съзнание и е в състояние да възприема онова, което го заобикаля, той няма да почувства промяна в хода на времето. Ще премине през радиуса на Шварцшилд без да разбере, че съществува някаква бариера и ще продължи пътя си към неизвестното. От гледна точка на астронавта разстоянието пред него ще се увеличава по време на падането, така че той ще продължи да пада вечно и никога няма да достигне до центъра. В този смисъл черната дупка е бездънна дупка. Падането в черна дупка е необратимо, от което следва, че тези дупки могат само да нарастват, докато съществува възможност да се образуват и нови дупки.

Слънчевата система се намира на около 26000 светлинни години от центъра на нашата галактика Млечния път в един от спиралните ръкави, по-близо до ръба на галактиката. Цялата слънчева система се завърта веднъж около центъра на галактиката ни за около 250 милиона години.

Слънчевата система съдържа Слънцето, 9 планети, 68 спътници на планетите и голям брой малки тела (комети и астероиди). Съществуват нови спътници на планетите, но те нямат официални имена. Вътрешната част на слънчевата система съдържа планетите Меркурий, Венера, Земята и Марс. Планетите от външната част на системата са Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. Между двете части се намира астероиден пояс. Орбитите на планетите са елиптични, с изключение на Меркурий и Плутон, които имат кръгови орбити. Орбитите на всички планети лежат на една плоскост, наречена еклиптика и определящ плоскостта на орбитата на Земята. Еклиптиката е наклонена на 7 градуса към плоскостта на слънчевия екватор. Орбитата на Плутон се отклонява от плоскостта на еклиптиката – на 17 градуса.
Планетите във вътрешната част на слънчевата система са от земен тип (скалисти), и са изградени основно от скали, метали и имат голяма плътност, бавно въртене, нямат пръстени и имат малък на брой сателити. Останалите планети са газови: те са изградени от водород и хелий, които имат малка плътност, бързо въртене около оста си, дълбока атмосфера, пръстени и много спътници. Гигантските газови планети имат повече спътници от скалните планети заради своята голяма маса, която определя и тяхното силно гравитационно поле. А тяхното силно гравитационно поле им позволява да „контролират“ по-голямо пространство около тях.

Големината на слънчевата система е около 40 AU – 40 пъти разстоянието от Земята до Слънцето. Но слънчевият вятър се разпространява на около 5 пъти по-голяма дистанция. Един начин да си представим относителните размери на Слънчевата система е да използваме модел, представящ цялата Слънчева система, умалена един милиард пъти. Тогава Земята ще има диаметър около 1.3 см (колкото гроздово зърно), Луната ще се върти около Земята по орбита на разстояние около 30 см, диаметъра на Слънцето ще е 1.5 м., а разстоянието от Земята до Слънцето – 150 м. Юпитер ще има диаметър 15 см, а разстоянието от него до Слънцето – 750 м. Размерът на Сатурн ще е около 12 см и ще е отдалечен от Слънцето на 1.5 км. Уран и Нептун, с размерите на лимони, съответно ще са на 3 и 4.5 км от Слънцето. Човек в този мащаб ще има размер на атом, а най-близката до нас звезда ще бъде отдалечена на 40 000 км.

Полярните сияния са може би най-величествените, грандиозни и красиви атмосферни явления, които човек може да види с невъоръжено око от земята. Те представляват неописуеми по своята мащабност и изключителност светлинни ивици в горните слоеве на атмосферата, на височина от 100 до 1000 километра от земната повърхност. Познати са на човечеството от хилядолетия, но човек е безсилен да опише очарованието и красотата им чрез думи. Както е казал един известен норвежки писател, след като е наблюдавал северно сияние в пълното му великолепие: “Няма молив, който да го нарисува, няма цветове, които да го предадат и няма думи, които да го опишат в цялото му величие.” Всъщност полярното сияние неправилно се нарича “северно”, защото то се появява най-често в полярните области, близо до северния и южния магнитен полюс на Земята. Въпреки че честотата на появяването им там е до 100 пъти в годината, полярните сияния могат да се наблюдават и в по-южните ширини, включително и в България. Съществува дори случай на поява на северно сияние на екватора през януари, 1909 година. Северното сияние е било наричано с различни имена през многовековната история на човечеството:
Aurora Borealis – буквално преведено от латински означава “червената зора на севера”. Така на научен език се наричат полярните сияния в северното полукълбо. Италианският учен Галилео Галилей (1564 – 1642) е използвал израза за първи път. На географската ширина на Италия, където е живял Галилео, северните сияния са предимно с червен цвят.
Aurora Australis – полярните сияния в южното полукълбо (“Южно сияние”). Aurora е римската богиня на зората (името идва от “ aura ” /лат./ – “предутринен вятър”)
Аurora Polaris – полярни сияния. Използва се и за северното, и за южното полукълбо.
Причина за северните сияния. Същност на явлението
 
Полярното сияние зависи от слънчевата активност, състоянието и състава на земната атмосфера, силата на земното магнитно поле и свойствата на космическото пространство в близост до Земята.
Източникът на северното сияние се крие на 150 млн. километра от нас – Слънцето. По време на т.нар. слънчеви експлозии от него постоянно се излъчват заредени високоенергийни частици и се изхвърлят в открития космос. Това излъчване се нарича корпускулярно лъчение. Слънчевите експлозии са периоди на повишена слънчева активност, характеризираща се с появата на огромни петна на повърхността на слънцето. Тези излъчвани високоенергийни частици – алфа частици, електрони и протони, част от които се неутрализират взаимно заради противоположните си заряди – формират плазмени облаци и т.нар. “слънчев вятър”. Той се движи в космическото пространство със скорост, варираща от 200 до 1000 километра в секунда (средна стойност – 500 км/сек). Но дори с тази скорост (повече от един милион километра в час), на тези частици им отнема цели 2 – 3 дни да стигнат до нашата планета. Когато слънчевият вятър приближи земята, повечето от частиците се отразяват от магнитосферата и се връщат обратно в космическото пространство (тъй като земното магнитно поле действа като бариера, предпазваща Земята от смъртоносната радиация на слънчевия вятър), но голяма част попадат в магнитното поле на планетата, като изкривяват силовите му линии и му придават кометообразна форма. Така магнитосферата става асиметрична. Взаимодействието на заредените частици на слънчевия вятър с магнитното поле на земята предизвиква определени изменения. Както всички движещи се заредени частици, така тези на слънчевия вятър образуват собствено магнитно поле. Движещите се заряди на слънчевия вятър по външната граница на магнитосферата могат да се приемат за електричен ток със свое магнитно поле.Това ново магнитно поле се наслагва в магнитното поле на земята и предизвиква т.нар. “магнитни бури”-кратки, но значителни изменения в магнитното поле на земята. Ето защо северните сияния винаги се предшестват от магнитни бури. Под влиянието на магнитосферата, частиците се ускоряват, следвайки линиите на земното магнитно поле, и се насочват към полярните райони, където то е най-силно – близо до геомагнетичния северен и геомагнетичния южен полюс на планетата ни.

Северните сияния са резултат от сблъсъка на високоенергийните частици на
слънчевия вятър с неутралните атоми на силно разредените газове в горните слоеве на земната атмосфера.

Когато частиците се насочват надолу към полюсите,т.е. навлизат от магнитосферата в йоносферата, те са спрени от “щита” на атмосферата и се сблъскват с атомите на атмосферните газове, възбуждайки по този начин електроните в тези атоми (това означава, че те минават в състояние на по-висока енергия). Веднага възбудените електрони на атомите се възвръщат в нормалното си състояние, като преминават на по-ниско енергийно ниво. Този процес естествено се съпътства с отделянето на фотони (светлинни частици) с характерна дължина на вълните и може да се сравни с излъчването на светлината в неоновите лампи. Това преминаване на по-ниско енергийно ниво и отделяне на фотони е различно при различните атмосферни газове (азот, кислород, и т.н.) и това е причината те да светят с различна светлина и да се наблюдават различни осветявания при сиянията. Преобладават зеленият и жълтият цвят; червеното оцветяване също е възможно. По-рядко е бледо-синьото. За да може обикновен човек с невъоръжено око да види оцветяването на тези фотони на небето, се изискват около 100 милиона фотона.

Друга теория за произхода на северните сияния е, че те са предизвиквани от избухвания на ултравиолетовото лъчение на Слънцето. Радиацията от ултравиолетови лъчи йонизира атомите на високите земни въздушни слоеве. Тези електрически заредени частици се отклоняват към полярните области под влияние на земното магнитно поле.
Високоенергийни частици се сблъскват с газови молекули в атмосферата. При преминаването на по-високa орбитала и възстановяването на първоначалното положение на електрона излишната енергия се отделя под формата на фотон.
Сиянието в България е наблюдавано в продължение на 2 часа в нощта на 6 срещу 7 април, 2000 година от Рожен, около 3ч.30мин под Полярната звезда. Сиянието е с червен цвят. Това се дължи на необикновеното количество слънчев вятър от 10 милиарда тона, излъчено на 4 април. Въпреки че частиците са се движили с 2000 км/сек те са попаднали в обсега на Земята след 2 денонощия.

Полярно сияние над Банско – 20 ноември 2003 г

Слънцето. Слънчеви петна

Слънцето, горящо кълбо от газове, ни е давало животоспасяваща топлина и светлина вече близо 5 милиарда години. Източника на слънчевата енергия е вътрешността му, където температурата надвишава 15 милиона градуса по Келвин и налягането е 250 милиарда пъти повече от това на повърхността на Земята. Огромната горещина трансформира водорода, най-лекия елемент във Вселената, в хелий. Повърхността на слънцето има температура от близо 5800 К. Какво точно представляват слънчевите петна? Те са предизвикани от силни магнитни полета на повърхността на Слънцето. Тези зони са с около 1000 градуса по-студени от останалите и изглеждат по-тъмни.
Слънчевата активност се усилва в цикъл от приблизително 11 години – увеличава се броя на слънчевите петна и хромосферните избухвания (внезапни засилвания на яркостта на хромосферата). Когато на повърхността има най-много слънчеви петна, наричаме този момент слънчев максимум. Когато активността на слънчевите петна е най-малка, можем да говорим за слънчев минимум. Слънцето е звезда, която може да промени своята активност много рязко, заради бурните физични процеси в и под повърхността й. Слънчевата активност е правопропорционална на скоростта и плътността на слънчевия вятър. Затова рязката промяна на слънчевата активност води до рязка промяна и на земната геомагнитна активност. Когато тя се увеличава, повишената скорост и плътност на слънчевия вятър води до преместването на северното сияние до средни и дори до по-ниски географски ширини, включително и до България – през 1957-58, по време на особено силна слънчева активност родината ни е станала свидетел на няколко сияния.. При слънчев максимум и хромосферни избухвания плазмения поток е особено интензивен и насочен. Ако Земята и Слънцето попаднат в необходимо взаимно положение, нашата планета попада в центъра на плазмения поток. Тогава частиците са повече и по-бързи и успяват да проникнат до 80-90 км над земната повърхност. Там плътността на атмосферните газове е голяма и частиците се поглъщат от въздуха без да предизвикват светене. Често при северните сияния се наблюдава ясно очертана долна граница – светлинната ивица рязко прекъсва отдолу. Това е така, защото след минаване на определена долна граница на височина, частиците не светят.
Сложните геомагнитни промени от магнитните бури влияят на спътниковите комуникации и навигационните системи. Обикновено са краткотрайни, но могат да продължат и повече от ден. Обикновено колкото повече слънчеви петна има, толкова повече частици са изстреляни в космоса и толкова повече полярни сияния се наблюдават. Последният слънчев максимум е бил през 2001-2002, следващият се очаква към 2011-12.
Овални зони

Овалните зони представят местата на Земята, където сиянията се наблюдават най-често и с най-голям интензитет. Първи швейцарският физик Херман Фриц (1829 – 1902) в книгата си “Северното сияние” от 1881 (“Das Polarlicht”) показва, че северните сияния се наблюдават най-често в зона на 67 градуса северна ширина. Той нарича този пръстен (вижте снимката горе) “овална зона”. Ако нанесем на географската карта всички точки на Земята, от които сиянията се наблюдават с дадена честота и ако свържем тези точки, ще получим пръстен, или т. нар. “овална зона”. Тези овали имат за център геомагнитния полюс (северен или южен) на Земята. Информация за по-подробното местоположение на овалните зони се базира на изследванията на професор Щормер между 1910 и 1950.
Разпространението на сиянията като функция от географска ширина и време е получено от задълбочени земни, ракетни и сателитни изследвания през 60-те години. Най-добър резултат са дали сателитните фотоси на земята. Открито е, че сиянията показват постоянна овална зона около магнетичния полюс на двете полукълба. Така този овал е зоната, където сияния се наблюдават най-често.

Този овал е почти два пъти по-широк и два пъти по-далеч от геомагнитния полюс в полунощ отколкото е широк и далеч от полюса в 12 часа на обяд (разстоянието е 23 градуса на 12 градуса, респективно). Овалът е около 10 градуса (близо 1100 км) по-близо до екватора в нощната част на Земята, отколкото в дневната част.
Последни изследвания доказаха, че формите и местоположенията на овалните зони се променят изключително много в зависимост от слънчевата активност. При повишена активност овалът се разширява и се приближава до Екватора

Историческа информация
Северните сияния са познати на човека от много време. Първото описание на сияние четем в “Метерология” на Аристотел от 4 в. пр. Хр. – то е светлина, която прилича на пламъка на горящ газ. Понякога от горенето на пламъците струят искри – тогава сиянието според Аристотел е “скачащи кози”. Ако няма такива свръхестествени лъчи и искри, сиянието е “огън”.
Древният човек е наблюдавал явленията около себе си и се е опитвал да си ги обясни, за да систематизира света. Северното сияние присъства в митологията на много народи. Някои са го разбирали като послание от Бога, от мъртвите или от дявола. Често са го разбирали като предвестник на война, бедствия, нещастия или смърт заради кървавочервения му цвят. Единствено в Норвегия, северното сияние е било почитано като знамение от Бога, а не от Дявола. По-късно в Средновековието се е считало че червеното сияние е кръвта на войните борещи се на небето във вечната райска война. Тя е била небесна награда за храбрите воини, загинали за честта на страната си – да продължат красивата си битка и на небето.

Честота на появата
В овалната зона сиянието може да се наблюдава всяка ясна зимна вечер. То е най-често и най-силно от 10 ч вечерта до полунощ. Перфектните сияния често се появяват на интервали от 27 дни, тъй като най-активните зони на слънчевата повърхност са с лице към земята в ротационен цикъл от 27 дни (периода на едно пълно завъртане на Слънцето около оста си). Сиянията са по-чести в късната есен и ранната пролет. Октомври, Февруари и Март са най-добрите времена за наблюдаване на сияния от северна Норвегия. Активността на северните сияния зависи много от активността на слънчевите петна, която спазва цикъл от 11 дни, но има закъснение от една година между максимума на слънчевите петна и максимума на земните сияния. Активността на северните сияния е с около 20-30% по-малко през слънчевия минимум, отколкото през слънчевия максимум. Северни сияния са наблюдавани от средиземноморски държави само когато слънчевата активност е изключително висока. Това се случва веднъж на десетки години и само един път на 100 години. Северни сияния могат да се видят на следните места по време на слънчев максимум: Аденес, Норвегия: почти всяка тъмна и ясна нощ; Феърбанкс, Аляска: от 5 до 10 пъти на месец; Осло, Норвегия: 3 пъти на месец; Северна Шотландия, Великобритания: Един път на месец; Щатско-Канадска граница: от 2 до 4 пъти в годината; Мексико и Средиземноморските страни: един или два пъти на десетилетие; на юг от средиземноморските страни: 1 или 2 пъти на век; екватора: един път на 200 години.

Височина
До 1915 височината на сиянията е бил най-дискутираният въпрос в тази наука. Прецизните количествени измервания на височината на сиянията са извършени от Карл Щьормер между 1910 и 1940. Двама наблюдатели – между 50 и 100 километра един от друг – снимат едно и също сияние по едно и също време. От местоположението на звездите те са могли да разберат разликата в градуси между тях в градуси и така да пресметнат височината.

Средната височина е между 100 и 120 километра.
Повечето от сиянията с форми на дъги се намират на между 90 и 150 километра височина. При тези с форми на лъчи светенето на атмосферата е на височина 200-300км. Няколко сияния дори стигат до 500 км. С употребата на чувствителни светломери – наричани аврорални фотометри – височината на много сияния са били измерени. Открито е, че горният ръб на северните сияния често се простира на много по-високо, отколкото се е вярвало преди. Освен това, интензитетът на светлината се увеличава бързо откъм долния ръб на сиянието – обикновено близо до или точно над 90 километра височина – до максимум между 110 и 150 километра.
Цветове, форми и интензитет
Атмосферата се състои главно от азот и кислород, които като се запалят, излъчват характерни цветове. Например йонизиран атом на азот ще причини синия и виолетовия цвят на сиянието. Възбуден кислороден атом довежда светлозеления цвят и ярко червения цвят. Червеното идва и от възбуден азот.
Даден газ излъчва фотони с определена фиксирана дължина на вълната. Измервайки тази вълна, човек може да определи различните газове в йоносферата. Например жълтозеленият цвят – най-разпространеният – съответства на дължина на вълната 0,5577 микрометра . Може да се заключи, че цветовата композиция на сиянието е нещо като отпечатък на газовия състав на атмосферата. Установено е още, че височината въздейства на цвета на сиянието. Силната зелена светлина е родена на височина от 120 до 180 километра. Северните червени светлини се причиняват даже на по-високи височини, докато сините и виолетови се появяват главно под 120 километра. Когато слънцето е “бурно”, червената светлина се появява на височини между 90 и 100 километра. Понякога изцяло червени северни сияния се наблюдават, особено на по-ниските географски ширини. и често се бъркат с пожар или огън на хоризонта.
В сравнение със светлината от слънцето и луната, яркостта на северните сияния е доста слаба. С нови оптически инструменти ние можем да изучаваме слаби сияния с интензитети много под прага на възможности на нашите очи. Интензивността на северните сияния се измерва в балове или с единица, наречена коефициент на яркост (IBC). Слабите северни сияния имат яркост колкото тази на Млечния Път, нашата галактика. Могат да се видят като равномерно разпределена светлина по небето в ясна зимна вечер. Средносилните северни сияния са по-ярки от повечето звезди. Така, по време на средносилно сияние не можем да видим звезди, които са зад самото сияние. Силните северни сияния се сравняват със светлината на луната. Северните сияния са много по-силни от звездната светлина и от 100 до 1000 пъти по-силни от най-слабата светлина, която може да се види от човешко око.
Формите на северните сияния са разнообразни. Още Аристотел ги разделя на 2 основни групи: с лъчиста структура и без лъчиста структура. Сиянията с лъчиста структура са дъгите и ивиците, драпериите, лъчите и т. нар. “корона” – система от лъчи излизащи от тъмен център, където е магнитното поле е най-силно. Към сиянията без лъчиста структура спадат спокойно и равномерно светещи дъги и ивици, пулсиращите дъги, дифузните и пулсиращи светещи повърхнини и светенето на хоризонта.
Гледани от земята, северните сияния могат да изглеждат хаотични. Следва подробно описание на някои специфични форми:
Хомогенна Арка – форма, която сякаш е застанала неподвижно, инертно. Типична за периоди с ниска слънчева активност. Образува арка, простираща се от изток на запад. Дълга е повече от 1000 километра и повече от 10 километра широка.

Арка с лъчиста структура – тази структура се появява често в периоди на средна до висока слънчева активност. Простира се на небето от изток до запад, а лъчите й следват земните магнитни силови полета. Откъм долната си вдлъбната страна тя е ограничена от тъмното небе, а външната се характеризира множество лъчи, отиващи нагоре и изглеждащи от земята като мъглявина.

Хомогенен обръч – неподвижен, не създава илюзията, че се движи. Типичен за периоди на средна до ниска слънчева активност. Простира се на небето под формата на няколко арки от изток на запад.
Структурен обръч – съществуват многобройни вариации на този модел; създава впечатлението, че се движи. Типичен за периоди на средна до ниска слънчева активност. Един или повече пръстени се простират от изток на запад. Лъчи, следващи земното магнитно поле, са разтегнати по посока на пръстена.

Прожекторни снопове – светли ивици, но не с лъчиста структура. Това е активно сияние – ивиците си менят яркостта и наклона спрямо хоризонта, Цветът също се мени – варира от оранжев, жълт, зелен и после бледо зелен. Сиянието създава илюзията, че светлината струи от далечни мощни прожектори на земята.

Лъчи – този често срещан модел се среща в периоди на висока слънчева активност. Лъчите се подреждат по дължината на земното магнитно поле и промени могат да настъпят бързо. Дължината на лъчите може да стигне няколко стотици километра.

Корона – появяват се в периоди на висока слънчева активност. Лъчите изглеждат като ветрила, ако са гледани точно под сиянието. Бързи движения и вариации са типични.

Перде – една от най-красивите форми на северно сияние, в която широчината на пръстените и дължините на лъчите запълват по-голямата част от небето. Лъчите са нагънати вълнообразно напред и назад, а интензитетът на светлината се променя бързо с времето. Различните вертикални ивици, бързо менящи се на цвят и яркост, създават впечатление за огромна небесна завеса, която сякаш съвсем леко се полюлява, подухвана от вятъра. Отделните ивици са оцветени в жълто или жълтозелено, а долната им част – в тъмночервено. Долната част на завесата се отличава с ясно изразена граница и сякаш спира изведнъж.

Разпръснати повърхности – тези форми могат да бъдат много огромни и да покриват няколко стотици квадратни метри. Появяват се главно през сутринта. Тъй като са разпръснати, обикновено са трудни да се наблюдават.
Спирални структури – различни спирални форми, често визуално впечатляващи.
Аврорални пулсации – пулсиращите северни сияния са доста чести. Приличат на кълбета дим от локомотив. Пулсацията може да бъде правилна – между 15 и 20 секунди – обхващаща цялото сияние. Понякога искроподобни сияния светлина се разпръскват периодично нагоре към небето с висока скорост.
Формите на северните сияния се класифицират на активни и спокойни. Хомогенните арки и пръстени, разпръснатите повърхности са спокойни сияния. Те не се променят бързо. Форми с лъчиста структура като корони, пердета, лъчисти арки и спирали са примери на активни сияния, които бързо се променят.
Характерни са следните зависимости: сиянията с правилна форма възникват на височина от 90 до 200 км, а по-нестандартните форми или смесицата от тях – на височина 200 и 1000 м.
Сияния и звуци?

Спорен въпрос около сиянията е дали е възможно освен да бъдат видени, да бъдат и чути. Спорът е разгорещен вече няколко века, но до този момент никога не са били проведени инструментални и обективни изследвания на звук от сиянията, който евентуално би могъл да бъде уловим от човешкото ухо. И все пак много хора се кълнат, че са чували сиянията.
Звуковите вълни пътуват с около 340 метра в секунда във въздуха на нивото на земята. На височини от 80 до 500 километра, където сиянията се появяват, се наблюдава среда, доближаваща се до вакуум, така че не е възможно звуковите вълни да се разпространят. Въпреки това има множество сигнали за пукащи звуци по време на сияние. За да разрешим този проблем, трябва да извършим едновременни наблюдения на звук, светлина и електричното поле на нивото на земята.
Ако свържем магнетометър към аудиозаписвващо устройство по време на северно сияние ще чуем следния звук. Вариацията на звука изразява временната вариация на магнитното поле причинена от идващите слънчеви частици.
Северно сияние на други планети

Полярни сияния се появяват още и на други планети, които имат нужните условия – магнитно поле и атмосфера. Конфигурацията на сиянията на другите планети, техните цветове и бързо сменящи се картини на сияния са много различни от това, което наблюдаваме на земята. На Сатурн и Юпитер огромни овали близко до магнетичните полюси на дадената планета я заобикалят, точно като на Земята. Въпреки че изглеждат различно, принципът на северните сияния е един и същ за всички планети. Първи норвежеца Йохан Ернст Гуннерус (1718-1773) дава предположението, че източник на тайнствените сияния е слънцето и че по тази логика те трябва да съществуват на Венера, Меркурий и Луната. Разбира се, това е грешно, защото Венера и нашата луна нямат собствени магнитни полета. Марс също. Меркурий и Луната дори нямат собствена атмосфера.
Сияния се наблюдават на следните небесни тела: Земя, Сатурн, Титан, Тритон, Юпитер, Йо, Нептун и Уран. Интересен факт е, че Йо например няма собствена атмосфера. Това е парадокс – сиянията тогава би трябвало да са невъзможни. Отговорът се крие в активните вулкани на Йо. Честите изригвания създават временна атмосфера, която създава възможност за сияния. Интересното е, че те не се появяват само в горните части на тази атмосфера, а могат да се наблюдават близо до повърхността й.
Един автор изразява чувствата си, гледайки красивото полярно сияние: “Не може молив да го начертае, нито четка да го нарисува и няма думи да го опишат в цялото му величие”.

Yellowknife, Canada

Любопитно: Северният магнитен полюс се премества към Сибир
Поради преместването на магнитния полюс след 50 години в някой райони на Европа може ще се появи северно сияние.
Магнитният полюс на Земята се премества от Северна Америка по направление на Сибир с такава скорост, че Аляска в следващите 50 години може да се лиши от своето северно сияние. В същото време ще се появи възможност то да се вижда в някои райони на Сибир и Европа, смятат учените, предаде БГФАКТОР.
Магнитните полюси са част от магнитното поле на Земята, което се създава от земното ядро. Те се различават от географските полюси – местата на повърхността на планетата, където преминават въображаемите оси около, които се върти Земята.
Учените отдавна знаят, че магнитните полюси се преместват, но причините за това явление остават загадка.
Преместването на магнитния полюс може да е следствие от процес на колебание и в крайна сметка полюсът може се върне обратно по направлението към Канада, смята специалистът по магнетизъм Джоузеф Стонер от Орегонския университет. По-рано проведени изследвания показаха, че през последните 150 години силата на магнитното поле е намаляла с десет процента. През този период северният магнитен полюс се е преместил на разстояние 685 мили, сочи анализът на екипа на Стонер.
През последното столетие скоростта на преместване на полюсите в сравнение с предните 4 столетия се увеличава, съобщават учените. Ако сегашната скорост и направление на преместване не се променят, то северният магнитен полюс ще се премести от Северна Канада в Сибир. Ако това се случи, Аляска може да изгуби своето северно сияние. Северният магнитен полюс бе открит през 1831 г., а когато през 1904 г. учените проведоха повторни измервания на полюса, те откриха, че той е изместен с 31 мили. В продължение на много столетия мореплавателите ползват компаса, без да знаят за разликата между магнитния и географския северен полюс. Стрелката на компаса сочи към магнитния, а не към географския северен полюс.
В своето изследване Стонер изучава утаечните отлагания в арктическите езера, тъй като в тази отлагания се съхранява информация за магнитното поле на Земята. Резултатите от изследването показват, че през последните хиляда години магнитният полюс се е измествал не само по направлението Канада-Сибир, но и в други направления.

1. ПОЛИЗАХАРИДИ (НЕЗАХАРОПОДОБНИ ПОЛИЗАХАРИДИ)
Обща характеристика и видове.
Полизахаридите (незахароподобните полизахариди) са високомолекулни съединения. Наречени са незахароподобни, тъй като са без сладък вкус. Те са малко разтвориш или неразтворими във вода.
Полизахаридите са въглехидрати, които чрез хидролиза могат да се разграждат до по-прости захари, като при пълната им хидролизасе получават съответни монозахариди. Молекулата им е изградена от голям брой монозахаридни остатъци:

МОЛЕКУЛИ МОНОЗА – (п – 1 ) Н2О -> ЕДНА МОЛЕКУЛА ПОЛИОЗА

Обезводняването се осъществява за сметка на хидроксилни групи и поради това монозните остатъци са свързани с кислородни мостове.
При природните полизахариди това обезводняване по правило се осъществява за сметка на гликозидна група на една молекула монозаи гликозидна или алкохолна хидроксилна група на друга молекула моноза

ПОЛИЗАХАРИДИТЕ СА ГЛИКОЗИДИ, ПРИ КОИТО И ГЛИКОНЪТ И АГЛИКОНЪТ СА ЗАХАРИ. Броят на монозните остатъци определя свойствата на Полизахаридите като разтворимост, вкус, кристален строеж, химични свойства и други.
Полизахаридите или комплексните въглехидрати се разделят на: нишесте (лесно смилаеми, бавно смилаеми и резистентни), декстрини, гликоген и хранителни влакнини.  Полизахаридите са сложни съединения, често изградени от стотици монозахаридни молекули.  Обикновено те не притежават сладост, не се разтварят във вода и варират значително по отношение на смилаемостта си в стомашно-чревния тракт.
Различават се две основни групи незахароподобни полизахариди
а) ХОМОПОЛИЗАХАРИДИ. Хомополизахаридите са еднородно изградени полизахариди. Крайният продукт на тяхната хидролиза е един единствен монозахарид. Например, нишестето и гликогенът са изградени от α-D-глюкоза, целулозата – от β-D-глюкоза, инулинът – от D-фруктоза мананите – от D-маноза.
б) ХЕТЕРОПОЛИЗАХАРИДИ. След хидролиза на хетерополиза-харидите се получават два или повече монозахарида или едновременно с тях и техни производни. Към хетерополизахаридите се отнасят хемицелулозите, растителните гуми и смоли мукополизахаридите и т. н.
Според биологичните си функции, Полизахаридите се разделят на две основни групи: полизахариди, които служат за скелетен материал на клетките (целулоза) и такива, които изпълняват ролята на запасна храна (нишесте, гликоген).
2. ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ХОМОПОЛИЗАХАРИДИТЕ
а) НИШЕСТЕ (скорбяла). Нишестето е резервната въглехидратна
храна за растенията. Образува се в зелените им части при процеса
фотосинтеза:

Глюкозата е основен градивен елемент на молекулата на нишестето:

нишесте декстрин малтоза глюкоза

където n е броят на глюкозните остатъци, като n > m .

Сумарно процесът на пълната хидролиза на нишестето протича по схемата:

Под действието на ензими нишестето се хидролизира и под формата на глюкоза се пренася чрез растителните сокове до други органи – корени, семена и др. В тях глюкозата отново образува специфично за растението нишесте, което се отлага във вид на малки зрънца, които в различните растения имат различна форма, големина и вътрешен строеж.
Нишестето е бяло аморфно вещество. Рентгенографските изследвания показват, че то има микрокристален строеж. Сухото нишесте е хигроскопично. То е без вкус и е малко разтворимо в студена вода. В гореща вода набъбва и образува колоиден разтвор, който при охлаждане се превръща в нишестен клей. При загряване нишестето постепенно се овъглява, без да се стапя. Отнасянето при загряване, както и данните от качествения анализ показват, че то е изградено от въглеродни, водородни и кислородни атоми и му се приписва формулата (С6H10О5)n.
С алкохолен разтвор на йод (йодна тинктура) нишестето образува съединение с характерно синьо оцветяване, което при загряване се разрушава (оцветяването изчезва), а при охлаждане оцветяването се появява отново. Тази реакция е много чувствителна и се използва за качествено доказване както на нишесте, така и на йод. Предполага се, че синият цвят се дължи на образуването на адсорбционен комплекс между нишестето и йода.
Нишестето не редуцира Фелингов разтвор и амонячен разтвор на дисребърен оксид, което показва, че в молекулата му не се съдържат свободни алдехидни и кетонни групи. По това нишестето се различава от монозахаридите и редуктивните дизахариди.
Строежът на нишестето се доказва чрез неговата хидролиза. При загряване на нишестен разтвор в присъствието на минерални киселини същият започва да проявява редукционни свойства.
Хидролизата на нишестето се извършва и при обикновена температура под действие на ензима амилаза, който се съдържа в растителните и животинските организми – в слюнката, покълналия ечемик, панкреатичната жлеза:

Нишестето се хидролизира на степени, като молекулната маса на междинните продукти постепенно намалява. Получава се дизахарида малтоза, а крайният продукт на хидролизата е D-глюкоза.
От това следва, че молекулата на нишестето е изградена от глюкозни остатъци и е доказано, че те са a-D-глюкозни остатъци. Съставът на молекулата на нишестето се изразява с формулата (С6Н10О5)n, където „п“ означава броя на глюкозните остатъци. Последният в отделните молекули е различен – от няколко стотин до няколко хиляди (от 200 до 6000). Нишестето е смес от молекули с различни молекулни маси и затова няма точно определена молекулна маса. Последната варира от 30000 до 1000000.
Опитно е установено, че макромолекулите на нишестето се различават помежду си не само по различния брой глюкозни остатъци, но и по структурата си. Една част от макромолекулите имат линеен строеж, а другата част от макромолекулите са с разклонени вериги.
Свойства
Нишестето е бяло микрокристално вещество, неразтворимо в студена вода, без вкус и мирис. В гореща вода набухва, образувайки колоиден разтвор. При реакция с йодов разтвор се оцветява в синьо, което се използва като индикатор за присъствието му. В стомашния тракт на човека и животните нишестето се разтваря, подлагайки се на хидролиза под въздействие на ензима амилаза и се превръща в глюкоза, която се усвоява от организма. Поради това то е един от основните енергийни източници в ежедневното хранене на човека, тъй като се съдържа в изобилие в хляба, картофите и зърнените храни. Основна съставка на брашното (75-80%), картофите (до 25%) и др.
Приложение и преработка
Нишестето намира приложения в хранителната, хартиената и фармацевтичната промишленост за получаване на етилов алкохол, глюкоза, хартия, текстил, лепила и др. В промишлеността превръщането на нишестето в глюкоза (процес на озахаряване) се извършва чрез неколкочасовото му варене в разредена сярна киселина. Каталитичното влияние на сярната киселина върху процеса на озахаряване е било открито от Кирхоф още през 1811 г. За да се отдели от получения разтвор сярната киселина, към него добавят тебешир, който при взаимодействие с нея образува нератзворим калциев сулфат. Последният се филтрира. Получената гъста сладка маса освен глюкоза съдържа и значително количество други продукти от хидролизата на нишестето. Тя се използва в сладкарската промишленост и за други технически цели. Така нареченото модифицирано нишесте се използва за сгъстяване на замразени храни. Ако е необходимо да се получи чиста глюкоза, варенето на нишестето продължава по-нататък, докато се постигне по-пълното му превръщане в глюкоза. Полученият след неутрализацията и филтрацията разтвор се сгъстява, докато от него не започнат да се отделят кристалите на глюкозата. При нагряването на сухо нишесте до 200-250° се извършва неговото частично разлагане и се получава смес от по-малко сложни от нишестето полизахариди (декстрин и др.). Намира приложение и при получаването на витамини и антибиотици. Получените при частичната хидролиза на нишестето декстрини се използват за приготвяне на декстринови лепила.
Получаването на етилов алкохол от нишесте протича по схемата:

Колата или нишестеният клей се използват за колосване на памучни тъкани.

В действителност нишестето не е еднороден продукт, а е изградено от две вещества – от АМИЛОЗА (15-25%) и АМИЛОПЕКТИН (75-85%), като количеството на амилозата и на амилопектина зависи от произхода на нишестето. Амилозата и амилопектинът се различават по своите физични и химични свойства.

АМИЛОЗА. Молекулата на амилозата е изградена от линейно свързани глюкозни остатъци. Опитно е доказано, че при линейното свързване, връзката между монозахаридните остатъци се осъществява чрез обезводняване на гликозидната група на първо място от единия монозахариден остатък и обикновена хидроксилна група на четвърто място от другия монозахариден остатък, те. връзката е ос-(1-4) и се говори за ос-(1-4)-кислородни мостове – както е в молекулата на малтозата.

(малтозов остатък)

Структура на амилоза и целулоза

Броят на глюкозните остатъци, които влизат в състава на молекулата на амилозата е голям – над 200 и е различен за различните растения. Макромолекулата на амилозата включва от 200 до 1200 a-D-глюкозни остатъка. Нейната молекулна маса варира в границите 30 000 -220 000. Тъй като молекулите на амилозата са макромолекули, тя може да се разглежда като природен полимер на глюкозата.
Пространственият строеж на макромолекулата на амилозата се определя от конформационния строеж на малтозата.

АМИЛОПЕКТИН. Макромолекулата на амилопектина е многократно разклонена верига, включваща по-къси гликозидни вериги, изградени от 20 до 25 остатъка, свързани с α-(1-4)-връзки. В местата на разклоненията глюкозните остатъци са свързани с α-(1-6)-връзки), т.е, осъществява се и свързване на гликозидна група на първо място с хидроксилна група на шесто място:

амилопектин

Молекулата на амилопектина съдържа средно 2500 α-D-глюкозни остатъка, броят на които варира от 600 до 6000. Молекулната маса варира от 200000 до 1000000. Възможно е да съдържа в малки количества и естерно свързана фосфорна киселина.
Въпреки че разклонените вериги са по-къси от линейните вериги на амилозата, поради големия брой на разклоненията молекулната маса на амилопектина е по-голяма от тази на амилозата.

б) ГЛИКОГЕН (животинска захар). Докато нишестето е резервната въглехидратна храна за растенията, то гликогенът е резервната въглехидратна храна за животинските организми. Гликогенът изпълнява ролята на депо на глюкозата у животните и човека. Той се съдържа в черния дроб, мускулите. При неговата хидролиза в присъствието на киселини и при загряване се получава D-глюкоза, а под действие на ензими се получава малтоза.

Гликогенът е резервна форма на въглехидратите и се намира в организма на животните.  Мускулният гликоген се използва от организма като енергиен източник, а чернодробният поддържа постоянно нивото на кръвната захар.

в) ЦЕЛУЛОЗА
Целулозата е най-разпространеното органично съединение в природата. Тя изгражда стените на растителните клетки, т.е. скелетната част на растенията. Най-чиста природна целулоза е памукът, който съдържа целулоза до 98%. Тя е главна съставна част на лена и конопа. Дървесината съдържа до 50% целулоза. Ежегодно растенията синтезират около 1011 тона целулоза.
Целулозата е бяло влакнесто вещество без вкус. Рентгенографският анализ показва, че тя има кристална структура. Дългите нишковидни целулозни макромолекули са ориентирани по дължината на влакната. Тази структура се нарича влакнеста или фазерна. Отделните макромолекули са свързани чрез водородни връзки в снопчета (нишки).
Поради водородните връзки между целулозните макромолекули, целулозата е неразтворима във вода и в повечето органични разтворители. Тя се разтваря добре в Швайцеров реактив (амонячен разтвор на меден дихидроксид), поради това че се получава разтворимо комплексно съединение. Разтваря се още в концентрирана солна киселина, в солно кисели разтвори на цинков и калаен дихлорид. При нагряване целулозата се овъглява без да се стапя. Запалена тя гори.
Целулозата е природно високомолекулно съединение. Нейната макромолекула е изградена от голям брой глюкозни остатъци. Молекулната й формула е същата както на нишестето – (С6Н10О5)n .
При продължително варене в разтвор на минерални киселини целулозата се хидролизира до глюкоза:

Хидролизата на целулозата може да протече и ензимно под действието на ензима целулаза, който я разгражда до дизахарида целобиоза. Хидролизата на целулозта има голямо значение за получаване на глюкоза от дървесни отпадъци.
Целулозата се различава от нишестето по броя, вида и пространственото разположение на глюкозните остатъци. Броят на глюкозните остатъци е различен и може да достигне до 10 000, което съответства на молекулна маса от 500 000 до 20 000000. Глюкозните остатъци са свързани линейно, изключително еднопосочно, без разклонение на веригата. За разлика от нишестето макромолекулите на целулозата са изградени от остатъци на b-глюкоза. Чрез това свързване всеки втори глюкозен остатък от веригата е завъртян на 180о спрямо преходния, с което молекулата добива линейна форма:

Целулозната молекула съдържа по 3 хидроксилни групи на всеки глюкозен остатък: [C6H7О2(OH)3]n . В зависимост от условията могат да се естерифицират различен брой хидроксилни групи. Голямо практическо приложение имат естерите на целулозата с азотната киселина – целулозните нитрати, и с оцетната киселина – целулозните ацетати. Целулозните нитрати се получават под действието на нитрирна смес (2 части конц. H2SO4 и 1 част конц.HNO3):

целулозен мононитрат целулозен динитрат целулозен тринитрат
(колоксилин) (пироксилин)

Целулозните нитрати приличат на памука, но са по-лесно запалими от него. Частичното нитриране на целулозата се използва при производството на изкуствена кожа и нитроцелулозни лакове. При разтваряне на целулозен динитрат в смес на алкохол и етер, се получава колодий, който се използва в медицината при покриване на рани (образува се защитна корица). От колоксилин и камфор се получава пластмасата целулоид, която независимо от лесната й запалимост дълго време се е използвала за производството на киноленти. Пироксилинът при обработката му с ацетон се използва за получаването на бездимен барут.
Естерите на целулозата с оцетна киселина се наричат целулозни ацетати:

целулозен диацетат

Целулозните ацетати имат предимство пред целулозните нитрати с това, че са незапалими. Те се използват за получаване на лакове. От целулозен ацетат и камфор се получава незапалима пластмаса целит, която се използва за производство на киноленти. При обработка на целулозен диацетат с камфор се получава друга пластмаса – целон, която се използва като електроизолатор и за производството на нечупливо стъкло. Голяма трайност и здравина има ацетатната коприна, която се получава от разтвори на целулозни ацетати в органични разтворители.
Във вид на влакнести материали целулозата се използва за производството на тъкани. Получената от дървесина целулоза служи за производството на хартия.

г) Хитин
Хитинът е един от основните компоненти на клетъчните стени при гъбите, външния скелет при насекомите и други артроподи, както и на някои други животни.
Хитинът е азотсъдържащ полизахарид, което на цвят е бяло. Съставено е от ацетилглюкозамин (по-точно N-ацетил-D-глюко-2-амин). Те са свързани заедно по този начин: β-1,4 (по същия начин глюкозата образува целулоза). В този смисъл хитинът може да се смята за целулоза с една хидроксилна група във всеки мономер, заместена от ацетиламинна група. Това улеснява подсилването на водородната връзка между близкостоящите полимери, придавайки на веществото повече сила. Хитинът се използва за направата на хирургически конец поради здравината и гъвкавостта си.
Думата „хитин“ идва от гръцката дума χιτών (хитон), която значи ‘външна обвивка; броня’.